Натискам бутона за централно заключване и чувам прекрасното изщракване. След това колата се разтърсва, защото Джулс се хвърля върху нея с цялата си тежест.
— Отвори проклетата врата! — крещи той и блъска по стъклото. — Мъртъв си, чуваш ли? Направо си мъртъв.
Проснал съм се на предната седалка, едва си поемам дъх. Изправям се и лакътят ми се удря в нещо. Поглеждам към волана и разбирам защо Джулс не използва ключа си, за да отключи вратата.
Той все още е на стартера.
Успявам някак си да се преместя на шофьорското място, а Джулс продължава да блъска по съседното стъкло. Ръката му е окървавена от притискането на вратата.
— Да не си посмял!
Пръстите ми треперят, когато завъртам ключа и стъпвам здраво на педала. Колата подскача напред и спира. По дяволите, по дяволите! Потрепвам, защото чувам силен удар по вратата до мен, Лени се опитва да разбие стъклото с лакът. Колата се клати, Джулс продължава да дърпа дръжката на вратата и да крещи, отново завъртам ключа.
— Чакай! Недей!
Шумът на мотора заглушава гласа му. Лени се навежда и вдига бейзболната бухалка от тротоара, но аз вече се отдалечавам бързо. Той отстъпва, но Джулс продължава да тича до колата и да блъска по стъклото. Крещи нещо, но аз настъпвам здраво педала и той изчезва. За миг изпитвам облекчение, но в следващия момент едва не изпускам волана, защото колата подскача нагоре и се разтриса. Чува се някакво дрънчене откъм предната страна, като че ли нещо се е закачило за джантата. Натискам спирачката, тресенето спира, спирачките изскърцват и колата се заковава на място. Извръщам се, но наблизо няма никой. В огледалото за обратно виждане съзирам Лени, който е спрял насред улицата малко по-назад.
От Джулс няма и следа.
Двигателят продължава да работи тихо. Поглеждам към другата страна на колата. Предпазният колан е затиснат от вратата и виси размотан и огънат като миниатюрна примка. Протягам се и отварям вратата, а той бавно се намотава като змия върху седалката, докато се опитва да се прибере. Но механизмът е развален и скоро спира. Гледам разръфания колан и си мисля за ръката на Джулс, как беше заклещена във вратата. Как блъскаше по прозореца, докато аз натисках педала на газта.
Оставям двигателят да работи и слизам от колата.
Лени е вперил поглед в нещо, което лежи в канавката. То е неподвижно и на светлината на уличната лампа виждам неестествената поза, която са заели крайниците. Нещо черно и лепкаво се стича около него и блести като масло. Всичките ми съмнения изчезват, когато забелязвам бавните движения на Лени. Той вдига глава и ме поглежда със смразяващо спокойствие. Шофьорската врата се удря в крака ми, когато отстъпвам назад и влизам отново в колата, след това бързо превключвам скоростите.
Понасям се надолу по пътя и поглеждам в огледалото за обратно виждане. Лени все още не помръдва. Просто стои там и гледа след мен, а ръката му стиска бейзболната бухалка.
Карам, докато преценя, че съм се отдалечил достатъчно и вече съм в безопасност. Спирам и успявам да отворя навреме, преди да повърна, опирам се на вратата, парещата жлъчка се надига в гърлото ми и се излива на улицата. Когато спазмите отминават, бъркам в джоба си и вадя телефона, за да повикам линейка. Не че тя може да помогне с нещо на Джулс, но в момента действам автоматично, реагирам като кучето на Павлов и се опитвам да се държа като добър гражданин. Освен това не се сещам какво друго бих могъл да направя.
Но телефонът ми е счупен. Екранът му е напукан и той всеки момент ще се разпадне в ръцете ми. Не знам кога е станало, но вече е напълно безполезен. Отново подкарвам колата с намерението да спра до първия обществен телефон. Обаче не виждам такъв. Пускам чистачките, когато неочаквано започва да се излива такъв порой, че замъглява стъклото и всичко навън заприличва на размазано петно от картина на импресионист. Имам чувството, че съм попаднал в капана на някакъв кошмар, но малко по малко умът ми започва да работи. Не след дълго вече съм в състояние да разсъждавам ясно. Или поне така ми се струва в този момент.