Все още вали, но първите проблясъци на лятното слънце вече озаряват небето, когато спирам пред апартамента. Влизам вътре, действам трескаво, съзнавайки необходимостта да бързам. Целият се треса и всичко ме боли, но не мога да остана тук. Лени знае кой съм и е само въпрос на време той или някой от бизнес съдружниците му да ме открият. Дори не мога да се предам на полицията, защото, съдейки по думите на Джез, се съмнявам, че и в затвора ще бъда на сигурно. Сещам се само за едно нещо, което бих могъл да направя.
Набутвам в раницата си малко дрехи и всичките пари, които имам в себе си, едва в последния момент се сещам да взема паспорта си. Оглеждам за последен път малкия апартамент, хвърлям един поглед на етажерката с дискове и филмовите плакати по стената. Имам една рядко срещана репродукция от „Рифифи“ и копие от плаката на „И Бог създаде жената“ на Вадим с невероятната Бардо, за който бях дал цяло състояние. Но сега всичко това няма значение.
Затварям вратата и бързо отивам там, където съм паркирал колата на Джулс — скъпо и елегантно ауди. Не приличам на човек, който би могъл да притежава подобна кола, но необходимостта да се махна, е по-силна от всичко.
Въобще не си задавам въпроса къде да отида.
Хвърлям раницата в багажника и се запътвам към шофьорската врата, но после спирам. Нямам никакво желание да видя какво има от другата страна на колата, но не мога да тръгна, без да проверя. Уверявам се, че улицата все още е празна, и се принуждавам да заобиколя. Черната боя над задната гума е издраскана и леко огъната, но не толкова, че да привлича внимание, а ако е имало някаква кръв, дъждът я е отмил.
Нищо не издава какво съм направил.
Все още е рано и трафикът не е натоварен, затова бързо стигам до терминала на ферибота в Дувър. Постепенно започвам да усещам тялото си. Гони ме махмурлук, изтощен съм и цялото тяло ме боли от боя. Всичко ми се струва нереално и едва когато купувам билет за себе си и за колата, ми идва на ум, че регистрационният номер може да ме издаде. Изненадан съм от собствената си глупост. Защо не се отървах от колата и не се качих на ферибота пеша.
Но не чувам полицейски сирени, нито сигнал за тревога. Вкарвам колата на мъртвия в огромния метален търбух на ферибота, след това се качвам на палубата и гледам как белите скали бавно се отдалечават.
Няколко часа по-късно вече пътувам на стоп по прашен път под бялото слънце на Франция.
19
Не ми трябва много време, за да си събера багажа. Малкото дрехи и вещи бързо са натъпкани в раницата. Можех да оставя прибирането и за сутринта, но ми изглежда по-категорично да го направя сега. Този път няма да променя решението си.
Това обаче ме прави още по-нервен заради посещението на Матилде.
След като приключвам с багажа, не ми остава нищо друго, освен да чакам. Навън е съвсем тъмно, макар да няма девет. Още един знак, че лятото свършва. Има цели три часа до идването на Матилде. Книгата й „Мадам Бовари“ лежи до матрака. Още нещо, което ще оставя недовършено. Оглеждам изпълненото със сенки таванско помещение на светлината на фенера. Въпреки боклуците и паяжините, бях започнал да се чувствам като у дома си тук. Ще ми е мъчно да си тръгна.
Лягам на леглото и запалвам една от последните си цигари. Натискам запалката и когато пламъчето й се появява, си спомням как снимката от Брайтън се сгърчи и се превърна в пепел. Иска ми се Гретхен да не я бе изгаряла, но ми се искат още много други неща. Вероятно нямаше да мога да променя онова, което се случи с Клоуи, но обвиненията на Ясмин са се забили дълбоко в мен като бодлива тел. Изостави я точно когато имаше нужда от теб. Тя искаше да ти улесни живота, а ти я изостави. Справедливи или не, в думите й има известна истина. Както и във факта, че през онази нощ никой не ме накара насила да отида в Докландс. Един човек умря, защото го направих. Няма никакво значение, че стана случайно и че само се опитвах да се измъкна — аз убих човек.
Няма как да избягам от това.
Изпускам дима към тавана. Трябва да се върна, вече го знам. Мисълта от последствията все още ме ужасява, но в името на собственото си спокойствие, трябва да поема отговорност за действията си. И въпреки това, когато си помисля за Матилде и за онова, което може да поиска от мен, усещам как решителността започва да ме напуска.