Мъжът насочва приклада на пушката към капака в пода.
— Хайде — казва той съвсем ненужно.
— Добре, тръгвам си — отговарям, опитвайки се да запазя поне известно достойнство.
И аз искам да се махна, просто не съм сигурен дали ще успея да се добера до другия край на тавана. Спирам, събирам всичките си сили за дългия преход през помещението. Лицето на Матилде е съвсем безизразно, като че ли се е изолирала от ставащото около нея.
Мъжът пристъпва към мен.
— Тръгвай.
Не съм в позиция да споря с него. Стискам с две ръце алуминиевата рамка на раницата и започвам да я бутам пред себе си, за да се подпирам на нея. Стигам до капака с поредица от бавни, несигурни подскачания. Матилде и баща й ме следват. На светлината на фенера виждам, че Гретхен е застанала на стълбите с бебето в ръце. Колкото и да е странно, то все още спи, напълно отпуснато на рамото й. Но очите й са широко отворени и ми се струва, че е уплашена, докато се отмества, за да ми направи път.
Избутвам раницата до ръба на отвора. Гневът и унижението ми помогнаха да стигна дотук, но не знам как ще успея да продължа. Чистите дрехи вече лепнат по мен. Усещам миризмата на собственото си тяло, потта ми вони на болест. Навеждам се внимателно, сядам на ръба на капака и прокарвам ръце през ремъците на раницата. След това се плъзвам напред, опитвам се да напипам стъпалото със здравия си крак и отпускам тежестта си върху него. Държейки се за ръба на отвора изпитвам истинско чувство на триумф, когато успявам да подскоча на следващото стъпало. Едва имам време да чуя бързите стъпки зад себе си, когато нещо силно ме блъсва в гърба и аз политам в тъмнината.
Не успявам да си поема въздух, докато се търкалям до последното стъпало на стълбата. Стоварвам се сред бутилки, разпръснати по пода, и те глухо издрънчават. Оставам да лежа там, където съм паднал, зашеметен и останал без дъх. Тежестта на раницата ме притиска надолу. Опитвам се да се изправя и в този момент някой застава до мен и ми помага.
— Добре ли си?
Матилде. Преди да успея да отговоря, баща й слиза по стълбите, светлината от фенера се отразява в разпилените бутилки. Виждам, че в сянката зад него стои Гретхен. Бебето се е събудило и се е разревало, но изглежда, никой не забелязва това. В момента се намираме на дървена площадка, някъде между таванското помещение и пространството под сенките, което предполагам, е земята. Измъквам се от ръцете на Матилде, сграбчвам една бутилка за гърлото, изправям се с мъка на крака и се обръщам с лице към него.
— Не се приближавай! — изкрещявам на английски, френският започва да ми изневерява.
Вдигам заплашително бутилката, нараненият ми крак протестира бурно, когато се подпирам на него, за да не загубя равновесие.
Мъжът стига до последното стъпало и застава в центъра на жълтеникавата светлина на фенера. Хвърля презрителен поглед към бутилката, ръцете му стискат още по-силно пушката и тръгва към мен. Матилде застава между нас.
— Недей. Моля те.
Не съм сигурен на кого от двама ни говори. Но баща й спира и безмълвно впива злобен поглед в мен.
— Опитвах се да си тръгна! — изкрещявам аз.
Гласът ми трепери. След прилива на адреналин се чувствам слаб и целият се треса. Изведнъж започвам да усещам хладната тежест на бутилката в ръката си. Олюлявам се, започва да ми се гади и за миг се връщам в тъмната уличка, при друга сцена с кръв и насилие, която е на път да се повтори.
Оставям бутилката да се изплъзне от ръката ми. Тя бавно започва да се търкаля по прашните дъски на пода и с глух звук се блъска в останалите. Бебето продължава да реве и да се върти в ръцете на Гретхен, но никой не казва нищо, когато залитайки тръгвам към следващите стълби. Още в същия миг краката ми се огъват и падам на колене. Почти се разплаквам от отчаяние, но нямам сили да се вдигна. След това Матилде отново се появява до мен и пъхва ръка под мишницата ми.
— Мога и сам — казвам с раздразнение.
Тя изобщо не обръща внимание на думите ми. Помага ми да се подпра на една дървена греда, преди да се обърне отново към баща си.
— Не е в състояние да отиде, където и да е.
На светлината на фенера чертите на лицето й са станали остри.
— Това не е мой проблем. Не го искам тук.
Идва ми да кажа, че ако не беше капанът му, изобщо нямаше да съм тук, но от устата ми не излиза нищо. Затварям очи и отпускам глава на гредата, оставям гласовете им да минават покрай мен.