Има и друго усложнение. Увитият в найлон пакет от колата на Джулс все още е там, където го скрих след посещението на полицаите. Не мога да го оставя тук, но и не бих могъл да се върна в Англия с килограм кокаин.
Тогава какво да правя с него?
В таванското помещение е задушно и влажно, сякаш няма въздух и това ми пречи да мисля. Отивам до отворения прозорец. Отвъд лозите и дърветата едва съзирам езерото, огряно от лунната светлина, изглежда сребърно на фона на тъмното небе. Обещах си да поплувам в него, преди да си тръгна, а все още има време, докато Матилде дойде.
Това е последният ми шанс.
Не си правя труда да вземам фенера, докато слизам надолу по стълбите, разчитам на това, че дървените стъпала вече са ми до болка познати. Лунната светлина навлиза през отворената врата на плевнята и осветява ронещата се бетонна площадка, която бе събудила в мен истинска параноя. Изобщо не мисля за нея, подминавам я и излизам навън.
Дъждецът е спрял. Нощта мирише невероятно сладко, а свежият ветрец поклаща листата на лозите. Има пълнолуние, но разкъсаните облаци, които минават пред луната хвърлят бързо отминаващи сенки по полето. Когато влизам в гората, долавям непрекъснато движение и шумолене. Водата капе от клоните и потъмнява статуите, скрити сред дърветата. Белите цветя, които Гретхен закачи около врата на нимфата, заблестяват, когато лунната светлина ги докосва, и потъмняват, когато поредният облак закрие луната.
Оставям каменните фигури след себе си и стигам до езерото. Въздухът има метален привкус, а черната вода трепти от вятъра. Някакво неочаквано раздвижване ме стряска, но се оказва, че е просто патица, която разтръсква пера. Когато луната се появява, виждам, че наоколо има и други патици, накацали са и приличат на камъни. Стигам до каменистия участък от брега и се събличам. Двата ми боси крака изглеждат съвсем различни, единият ми е добре познат, по него няма белези, другият е слаб и бял, изпъстрен със следи от рани.
Нагазвам в езерото и дъхът ми секва от студената вода. Инстинктивно се вдигам на пръсти, когато водата достига до слабините ми, след това продължавам да газя още по-навътре. Спирам, когато дъното изведнъж се спуска стръмно надолу, поемам въздух и се стягам, преди да се гмурна.
Все едно се потапям в лед. Студът боде ушите ми, когато водата покрива главата ми. Започвам непохватно да плувам. Загребвам към средата на езерото, кръвта бързо навлиза в ленивите ми крайници. Изплувам задъхан и се оглеждам наоколо. След мен по повърхността на езерото е останала следа. Оттук всичко изглежда различно — странно и неподвижно. Струва ми се, че водата е дълбока и без дъно. Нещо проблясва под мен — риба, попаднала в лъч лунна светлина. Поглеждам надолу и виждам как тялото ми сякаш виси в тъмната вода, толкова е бледо, че изглежда безкръвно.
Господи, колко е приятно! Отново започвам да плувам, този път по-бавно и по-спокойно. Скалата, на която прекарах толкова много следобеди, се издига право пред мен. На фона на небето разперените клони на кестена приличат на крила на птица. Тази картина ми напомня, че съм тук за последен път, и удоволствието от преживяването моментално изчезва.
Исках да плувам в езерото, е, вече го направих. Няма никакъв смисъл да стоя повече. Започвам да плувам обратно, но когато ритам с крак, усещам, че докосвам нещо твърдо. Дръпвам се бързо встрани, но след това се сещам, че това е подводната скала, която съм виждал отгоре. Внимателно пускам крака си надолу.
Но след това бързо се отдръпвам.
Скалата е съвсем гладка. По нея няма обичайните водорасли и растителност, твърда е и абсолютно гладка. Спускам единия си крак, после и другия и накрая стъпвам отгоре й. Водата стига до брадичката ми. Повърхността под краката ми е плоска и леко изпъкнала, усещам малки мехури от корозия. Но и без тях съм наясно, че това, върху което съм стъпил, не е скала.
Това е покрив на кола.
Опипвам внимателно с пръстите на краката си, опитвам се да определя формата. Единият ми крак се плъзва от ръба и изведнъж под мен няма нищо друго, освен вода. Махам с ръце, докато водите на езерото се затварят над главата ми, кашлям и се давя, когато отново успявам да се кача върху покрива. Поне разбрах, че не е кола. Покривът е прекалено тесен, прекалено отсечен.