Грешал съм, че Арно не е поставил капани в близост до статуите.
Но изглежда, Матилде знае къде да стъпва и бързо ме извежда обратно на пътя. Куцукам колкото мога по-бързо след нея, всеки път, когато стъпя на земята, изпитвам болка. Облаците, покрили луната, се разкъсват и през тях пробива бледа мъждукаща светлина. Хвърлям бърз поглед към езерото, но не мога да видя Арно.
— Каква услуга? — питам тихо.
Има достатъчно светлина, за да видя как Матилде подпъхва кичур коса зад ухото си с добре познат жест. Не виждам добре лицето й, но усещам тревогата.
— Искам да вземеш Гретхен със себе си.
— Какво?
— Тихо, чуй ме — Матилде ме стиска за ръката, гласът й е приглушен. — Трябва да я накарам да се махне оттук, а тя ще тръгне с теб. Знам, че искам много, но не очаквам ти да я издържаш. Ще ти пратя още пари, когато мога.
— Господи, Матилде…
— Моля те. Можех да съобщя на полицията за наркотиците в раницата.
Разбира се, че е знаела, мисля си. Толкова съм вцепенен, че дори не мога да усетя шока. Бил съм в треска три дни. Абсолютно непознат. Нима наистина съм мислел, че няма да прерови нещата ми, за да разбере кого лекува? Единственото, което ме изненадва, е, че въпреки всичко ми позволи да остана.
Освен ако не е имала свои причини.
Сенките от надвисналите листа играят по лицето на Матилде, когато луната пробива през облака и се показва. Пътят около нас оживява. Лозите отвъд гората са ясно очертани, коловозите в черния път приличат на линии, нарисувани с въглен. Струва ми се, че забелязвам някакво движение по пътя, докато Матилде ме подканя да вървя по-бързо.
— Бързо, ние…
Изведнъж изтрещява изстрел на пушка. Идва иззад гърба ни, откъм езерото, и двамата трепваме, когато чуваме втори изстрел. Матилде ме дръпва встрани от пътя.
— Насам!
Дърветата се затварят и образуват тунел, а тя ме води към разклонението за кочините на прасетата. Клоните ме шибат, докато тичам след нея и се опитвам да пазя наранения си крак, и после изведнъж излизаме на поляната, където смърди на амоняк. Пълната луна ни осветява като фар и на светлината й виждам свинете, които са се отпуснали на земята и слят, приличат на огромни космати възглавници. Накуцвам след Матилде, надявам се животните да не се събудят. Очаквам, че ще се насочи към гората в далечния край на поляната, но вместо това, тя тръгва към колибата.
— Влез вътре — нарежда ми задъхано и отваря вратата.
Няма време да споря. Влизам и светлината напълно изчезва, когато и двете части на вратата се затварят зад гърба ми. Вонята на карантия и засъхнала кръв ни обгръща отвсякъде. Вътре цари абсолютна тъмнина и учестеното ни дишане звучи прекалено силно в затвореното помещение. Няма прозорец, но когато очите ми привикват към тъмнината, забелязвам петънца от светлина, която се процежда през пукнатините в хоросана. Матилде минава покрай мен и наднича през една пукнатина.
— Тук ли е? — питам шепнешком.
— Не знам. Мисля, че не.
Отивам до стената, за да погледна, и аз и нещо слабо издрънчава, когато се удря в рамото ми. Стряскам се, преди да се сетя, че това е веригата, която виси от макарата. Протягам се в тъмнината, за да я спра, после опипом заобикалям каменната плоча, която се намира в центъра на колибата. Допирам лице до един от процепите в грубата стена, премигвам, когато от дъха ми се вдига прах и пясък. През малкия процеп не се вижда много, а и поляната започва да потъва в сянка, докато един облак се плъзга пред луната. Но от Арно няма и следа.
— Ако ни беше видял, вече щеше да е тук — измърморва Матилде.
Стените на колибата поне ще заглушат гласовете ни. Арно трябва да застане непосредствено пред нея, за да може да ни чуе.
— Може би просто е стрелял напосоки.
— Тогава да вървим.
Вече съжалявам, че дойдохме тук. Тръгвам към тънката ивица светлина, която се процежда около вратата, но Матилде протяга ръка и ме спира.
— Не. Още не.
— Защо? Не трябва ли да тръгнем, докато той все още е при езерото?
— Много е вероятно вече да се връща. Ако избързаме, има опасност направо да се сблъскаме с него.
Права е, но нямам никакво желание да оставаме тук. Бетоновите тухли, от които е изградена колибата, могат да спрат малокалибрен куршум, но ако Арно разбере, че сме вътре, ще бъдем като в капан.
— Ами гората от другата страна на поляната? Не можем ли да се измъкнем оттам?