— Прекалено опасно е. Няма пътека, а баща ми заложи капани и там.
О, Господи! Опитвам се да разсъждавам.
— И какво ще правим?
— Ще чакаме. След няколко минути ще изляза да видя дали е чисто.
— Ами ако не е?
— Ще му кажа, че си се измъкнал, докато той е бил при езерото. След като си легне, ще се върна и ще те взема.
Както обикновено гласът на Матилде е съвсем спокоен. За момент изпитвам необичаен страх, че може да доведе баща си тук, но, разбира се, това е смешно. Нямаше да прави всичко това, ако искаше да ми навреди по някакъв начин. Трябва да й имам доверие.
Сядам на пода, докато тя още веднъж поглежда навън, надявам се, че ще успея да си обуя ботуша. Кракът ми е разранен и подут. Опитвам се да изчистя мръсотията от него и неволно изохквам, когато докосвам нараненото място.
— Добре ли си? — пита Матилде.
Кимам, но след това се сещам, че не може да ме види.
— Няма нищо, само кракът ми.
— Дай да ти помогна.
Чува се шумолене, когато кляка до мен. Усещам хладните й ръце върху кожата си, докато внимателно опипва крака ми в тъмнината. Изпъшквам, когато докосва едно особено болезнено място.
— Някои от раните са се отворили и си порязал стъпалото си. Имаш ли нещо, с което да го превържа?
— Не.
— Няма нищо. Ще ти помогна да си обуеш ботуша.
Косата й докосва ръката ми, когато се опитва да нахлузи ботуша върху подутия ми крак.
— Защо толкова много искаш Гретхен да замине? — питам, като се опитвам да не обръщам внимание на болката. — Заради онова, което е в езерото ли?
Настъпва кратко мълчание.
— Това е една от причините.
Значи знае за случилото се. Струва ми се някак нереално, че водим този разговор. Иска ми се да мога да видя лицето й, но тя е само сянка в мрака.
— Какво стана с Луи, Матилде?
Продължава да се мъчи да нахлузи ботуша на крака ми. За миг решавам, че няма да отговори. Когато най-после проговаря, гласът й е тих и сдържан.
— Открих, че съм бременна, докато той беше в Лион. Щях да му кажа, когато се върне. Имах малко пари, затова се надявах, че ще успея да го убедя да ни отведе някъде. Заедно с Гретхен. Тя… много харесваше Луи. Но трябваше да се досетя, че ще каже на баща ми. Стана скандал. Двамата с Луи се сбиха и…
Премигвам от болка, когато кракът ми изведнъж пропада в ботуша.
— И тогава баща ти е закарал пикапа до езерото и го е бутнал вътре?
— Искаше да се отърве от всичко, което показва, че Луи е бил тук. Когато се върна от Лион, дойде направо във фермата. Беше през нощта, никой не знаеше, че е пристигнал. След това… просто се преструвахме, че не се е случило нищо.
Усещам как ръцете й се плъзват встрани от ботуша, сякаш мислите й са някъде много далеч. Протягам се и започвам да завързвам връзките, а тя се изправя на крака.
— А какво стана с тялото?
Кабината на пикапа беше празна и сега отново се сещам за ронещата се площадка в плевнята.
— Баща ми го докара тук.
— Тук ли?
— Да, за прасетата.
Трябва ми малко време, за да разбера какво иска да каже. Господи! Оглеждам ужасено тъмната вътрешност на малката колиба, спомням си как зашеметената свиня бе повдигната от пода, чувам шуртенето на кръвта в кофата. Изведнъж думите, които Арно каза тогава, придобиват съвсем ново значение.
Прасетата ядат всичко.
— Гретхен знае ли? — питам аз.
— Не знам — отговаря Матилде уморено. — Изпадна в истерия и не беше на себе си, а после никога не спомена за случилото се. Гретхен винаги е имала способността да блокира в съзнанието си онова, за което не иска да мисли, прави го още откакто беше малко момиченце. Все едно никога не се е случвало.
Аз самият съм бил свидетел на подобни случаи. Но споменът за странната амнезия на Гретхен бързо изчезва, когато осъзнавам нещо много по-страшно. До този момент предполагах, че Арно е убил Луи.
Може би не е било така.
Изправям се и кракът ме заболява, но не до такава степен, че да не мога да избягам, ако се наложи. Надничам през процепа в сетната. Под болнавата светлина на луната поляната е празна.
— Бащата ти не е убил Луи, нали? — питам, без да се обръщам.
— Така е.
— Гретхен е болна, Матилде. Има нужда от помощ.
— Болна ли?
— Не можеш вечно да се опитваш да я предпазваш. Дори да не е убила Луи нарочно, рано или късно ще нарани някой друг. Или самата себе си.