— Не, не си разбрал — казва тя, сякаш обяснява на малко дете. — Не Гретхен уби Луи, аз го направих.
Изпитвам необясним хлад в стомаха си.
— Не ти вярвам.
— Луи биеше баща ми, причиняваше му болка — гласът й е спокоен и безизразен, като че ли всички емоции отдавна са я напуснали. — Гретхен се опита да го спре, а той я удари. Силно, в лицето. Тогава взех една лопата и го халосах с нея.
Счупеният нос на Гретхен, мисля си аз вцепенено. Обръщам се към нея в мрака. Стоим толкова близо един до друг, че почти се докосваме.
— Ако е станало случайно, защо тогава не извикахте полицията?
— Не мога да отида в затвора.
За първи път, откакто я познавам, усещам, че се страхува.
— За Мишел ще е достатъчно трудно, но не мога да оставя Гретхен тук сама. Не и с баща ми.
— Защо не? Знам, че ти е сестра, но…
— Не ми е сестра. Гретхен е моя дъщеря.
Дори и в този миг си мисля, че нещо не съм доразбрал. После изведнъж разбирам. Арно? Вонята в колибата сякаш се сгъстява около нас.
— Господи, Матилде…
— Вече чу достатъчно, най-добре да научиш цялата история. — Усещам движението й, когато избърсва бузите си. — Бях на тринайсет години. Баща ми каза на майка ми, че бебето е на едно момче от града. Каза, че трябва да се преструват, че е тяхно, за да спасят репутацията ми. След това съобщи в училище, че съм болна, и ме държа вкъщи, докато Гретхен се роди. После всичко бе така, сякаш тя наистина е тяхна дъщеря.
— Не можа ли да кажеш на някого?
— На кого? Майка ми сигурна се е досещала, но не беше достатъчно силна, за да му се противопостави. А след като тя умря, на кого можех да кажа? На Жорж ли?
— Гретхен знае ли?
— Не! — Неочакваната страст в гласа й ме стряска. — Никога не трябва да разбира. Няма да му позволя да унищожи и нейния живот. Казах му, че ако някога си позволи да я докосне, ще го убия. Единствения път, когато се опита, го блъснах по стълбите толкова силно, че остана на легло цял месец.
Казва го с ледено задоволство. Звучи ми съвсем различно, от жената, която познавам. Или си мислех, че познавам.
— Ами Мишел? Той…
— Мишел е дете на Луи. Но баща ми се отнася към него като към свой собствен син. Винаги е искал да има син, наследник, на когото да остави фермата. Дъщерите не са като синовете, дори Гретхен. Може би затова…
— За това какво? — питам, когато тя замлъква.
Чувам, че въздиша, като че ли с мъка си поема въздух.
— Имаше още едно бебе, след като майка ми умря. Момиченце. Баща ми така и не ми позволи да го видя. Каза ми, че е мъртвородено, но аз… Струва ми се, че я чух да плаче.
Тази ферма е като зловещ комплект матрьошки, мисля си невярващо. Всеки път, когато решавам, че съм стигнал до последната тайна, разбирам, че зад нея се крие друга, още по-зловеща.
— За бога, Матилде, как можеш да стоиш тук? Защо не се махнеш?
— Не е толкова лесно.
— Напротив, лесно е! Вземаш си нещата и си тръгваш! Той не може да те спре!
— Не мога да тръгна без Гретхен.
— Тогава я вземи със себе си!
— Ти изобщо не ме слушаш! — избухва тя и за момент зървам емоциите, скрити зад фасадата. — Какво си мислиш, че правех с Луи? Гретхен няма да остави баща си и да тръгне. Поне не с мен.
Ето че се връщаме отново в изходно положение. Обръщам се и поглеждам през процепа в хоросана, както за да имам време да осмисля чутото, така и за да проверя какво става навън. Разкъсаните облаци закриват луната от време на време. Малката видима част от поляната е все така пуста и спокойна, но дърветата, които я заобикалят образуват непрогледна стена.
— Сега разбираш защо искам Гретхен да се махне оттук — продължава Матилде зад гърба ми. — Не ме интересува как или къде ще отиде. Всичко би било по-добро от това. А тя би тръгнала с теб.
Благодарен съм, че в малката колиба е тъмно, така не ми се налага да се изправя лице в лице с нея. Това, че след всичко случило се все още се опитва да ме убеди да взема дъщеря й със себе си, само показва дълбокото й отчаяние. А може би се надява, че след като сподели с мен, ще се почувствам задължен да го направя. Няма значение какво точно си мисли.
— Не мога. Съжалявам.
Чувам нещо зад себе си. Обръщам се и виждам, че слабата светлина около вратата е изчезнала, защото Матилде е застанала пред нея, след това чувам още някакъв шум. Едва доловим, почти като шепот — леко стържене на стомана в камък. Изведнъж се сещам за касапския нож, който Жорж бе взел от каменната плоча.