— Ще промениш ли решението си? — пита Матилде в тъмното.
Мигът продължава цяла вечност, след това изведнъж отвън се чува шум. Заглушен е бързо, но човек не може да го сбърка.
Проплакване на дете.
Усещам около себе си бързи движения и в следващия момент лунната светлина нахлува вътре, защото Матилде е отворила вратата. Виждам, че ръцете й са празни, когато изхвърча навън. Изтичвам след нея, очаквам да видя баща й, който ни чака с пушката.
Но Арно не е отвън. Там стои Гретхен.
Държи Мишел пред себе си като щит. Затиска с ръка устата му и не му позволява да се движи, а той се съпротивлява. Само един поглед е достатъчен, за да разбера, че е чула всичко.
— Гретхен… — започва неуверено Матилде.
— Не е вярно. Ти не си ми майка.
— Разбира се, че не съм — казва Матилде и се опитва да се усмихне.
— Татко не е направил онези неща. Не ти вярвам, лъжеш!
— Права си, всичко си измислих — Матилде протяга ръце към нея. — Причиняваш болка на Мишел. Дай аз…
— Не се доближавай! — крещи Гретхен и отстъпва назад.
Мишел извърта лице, освобождава се от ръката й и започва силно да реве. Матилде прави крачка към тях.
— Искам само да…
— Стой далече от мен!
Обръща се и побягва, все още притискайки Мишел до себе си. Без да обръщам внимание на болката в крака си, настигам Матилде, която се е спуснала след нея, но Гретхен вече е край кочините. Стига до ограждението на нереза и вдига Мишел до оградата.
— Махай се! Говоря сериозно!
Матилде се поколебава, но спира до мен, а Гретхен продължава да държи Мишел надвесен над оградата. Нерезът не се вижда никъде, но плачът на бебето е разтревожил свинете в съседната кочина. Тревожното им грухтене допълва създалата се суматоха.
— Хайде, Гретхен, не искаш да му навредиш — казвам аз.
— Млъквай! — крещи тя, лицето й е изцапано и мокро от сълзи. — Не ти пука за мен! И ти си същият като нея!
В кочината зад нея настъпва раздвижване. Зурлата на нереза се подава от входа на кочината, който прилича на пещера. Малките злобни очички ни оглеждат под огромните уши.
— Гретхен, моля те, изслушай ме — дори на лунната светлина лицето на Матилде изглежда сиво. — Съжалявам, ако…
— Не, не съжаляваш! Лъжеш! Татко не е направил това! Майка ми е мъртва, ти не си ми майка!
Зад нея нерезът вече е излязъл целият под лунните лъчи. Започва да се приближава, като ни наблюдава през цялото време.
— Плашиш Мишел — казва Матилде. — Дай ми го и след това…
— Не! — изкрещява Гретхен и в този миг нерезът изквичава и се хвърля към оградата.
Блъсва се в една от дъските и докато Гретхен отстъпва, аз се спускам към нея. Но тя ме вижда и отново надвесва бебето над оградата.
— Махай се!
Отстъпвам назад. Нерезът за пореден път се блъска в оградата, вече е разярен. Бебето пищи и размахва крака във въздуха.
— Не! — Матилде притиска ръка към устата си. — Моля те, недей! Не искаш да причиниш нищо лошо на Мишел, той е…
— Какво е? Мой брат ли? — лицето на Гретхен бавно се сбръчква, когато Матилде не й отговаря. — Не е истина! Не ти вярвам!
Започва да хлипа и притиска Мишел до себе си. Слава Богу, казвам си аз и въздишам дълбоко. Усещам как Матилде също се отпуска и пристъпва напред.
— Хайде да отидем вкъщи — казва тя кротко. — Дай да взема Мишел и…
Гретхен рязко вдига глава.
— Курва!
Лицето й се изкривява и отново вдига Мишел. Дъските скърцат и се огъват при набезите на нереза. О, Господи, мисля си и се подготвям да скоча към нея, но много добре знам, че нито аз, нито Матилде ще успеем да стигнем навреме.
Матилде стои с протегнати ръце. Луната се показва зад облака и осветява сцената като прожектор.
— Моля те, нека да ти обясня…
— Курва! Ти си лъжкиня и курва!
— Гретхен, моля те…
— Млъкни! Мразя те, МРАЗЯ ТЕ!
Гретхен се обръща към кочината и се чува звук, като от изплющяване на камшик. Тя се олюлява, все още стискайки Мишел. Спускам се към нея, когато краката й се подкосяват, но Матилде е стигнала преди мен. Грабва Мишел, който е паднал от външната страна на оградата, реве силно, но не е пострадал. Подава ми го и отива при дъщеря си.