На фланелката на Гретхен се е появило тъмно петно, което става все по-голямо. Все още не мога да осъзная какво се е случило, след това чувам стон. Обръщам се и виждам Арно, който стои до ръба на поляната. Прикладът все още е подпрян на рамото му, но докато го наблюдавам, бавно свежда цевта надолу и я насочва към земята.
Затичва се непохватно към нас, а Матилде кляка до Гретхен. Тя лежи по гръб, крайниците й конвулсивно се свиват, очите й премигват към небето.
— Матилде… — гласът й е слаб като на объркано и изгубено момиченце. — Матилде, не…
— Тихо, всичко е наред, не се опитвай да говориш.
Матилде хваща ръката й, в това време Арно се спуска към нас, спира, за да докосне Мишел, и се отпуска на колене от другата страна на Гретхен.
— О, Господи, не…!
Умът ми отказва да разсъждава. Стоя там безпомощно и непохватно държа Мишел. Казвам си, че пушката е прекалено малък калибър и не би могла да причини сериозни наранявания, че с нея може да се убие само птица или заек. Но кръвта продължава да се просмуква във фланелката на Гретхен, тя започва да кашля и от устата й излизат кървави съсиреци.
— Не! — казва Матилде, като че ли я упреква. — Не!
Гретхен е впила поглед в нея, очите й са широко отворени и уплашени. Със свободната си ръка Матилде притиска малката дупка в гърдите й. Гретхен се опитва да каже нещо, но от устата й изведнъж се излива кръв и тя започва да се дави. Гърбът й се извива като дъга, краката й започват да ритат пръстта в спазъм. За момент остава напълно неподвижна, като че ли се напряга. След това цялото напрежение напуска тялото й и всичко свършва.
Над нас се спуска тишина, обгръща ни като балон, който нито плачът на Мишел, нито квиченето на нереза могат да спукат. Матилде е полуседнала, полулегнала на земята, затиснала е единия си крак под себе си. Все още държи ръката на Гретхен. Отпуска я на земята, когато Арно започва да гали лицето на дъщеря си и да плаче.
— Съжалявам. Щеше да го хвърли. Трябваше да го направя — хлипа той. — О, Господи, не, толкова съжалявам!
Матилде поглежда баща си над тялото на Гретхен, протяга ръка и шамарът изплющява по-силно от изстрел. Арно сякаш не усеща нищо, клати се напред-назад, а върху бузата му е останал кървав отпечатък.
Зад него нерезът продължава да се блъска като луд в оградата, възбуден от миризмата на кръв. Матилде несигурно се изправя на крака. Разсеяно подпъхва косата зад ухото си, но обичайният жест е несъзнателен и несигурен, единственото, което постига, е да остави върху бузата си тъмно петно. Тръгва залитайки към мястото, където Арно е оставил пушката.
— Матилде — казвам аз, гласът ми прозвучава като грачене.
Сякаш изобщо не съм проговарял. Взема пушката и тръгва към нас, олюлява се също както преди малко. Ръцете й са изцапани с кръв до лактите.
— Матилде — повтарям и се опитвам да удържа Мишел в ръцете си.
Но вече не съм нищо повече от наблюдател. Тя се надвесва над баща си, който все още е коленичил до Гретхен. Той не вдига поглед, когато тя зарежда пушката и опира приклада в рамото си.
Трепвам и отстъпвам, когато пушката гръмва. Изстрелът е последван от писъка на нереза. Поглеждам отново и виждам, че Арно все още плаче до дъщеря си. Матилде минава покрай него и стреля още веднъж. Този път чувам как куршумът попада в тялото на нереза. Той реве и се завърта, след това отново се хвърля към оградата. Матилде спокойно зарежда пушката отново. Приближава се и този път стреля право в гърба на животното. Всеки изстрел е придружен от яростно квичене и нерезът продължава да се блъска в оградата. Тъмносивата му кожа е почерняла от кръв и той реве от болка и гняв.
Матилде опира цевта до ухото му, натиска спусъка и квиченето на животното внезапно спира.
Над кочините пада тишина и ни обгръща като саван. Само тихият плач на Арно нарушава покоя, но малко по малко започват да се чуват и други звуци. Уплашеното квичене на прасетата, плачът на Мишел, шумоленето на дърветата. Животът около нас отново поема обичайния си ход, а Матилде оставя пушката да падне от ръцете й. Очите й гледат в нищото, докато баща й е коленичил, надвесен над трупа на Гретхен, а аз стоя встрани, убеден, че този миг ще продължава вечно.
Епилог
Ситният като мъгла ръмеж, толкова слаб, че не прилича на дъжд, замъглява разделителната линия между земята и ниските сиви облаци. Дърветата около пътя приличат на скелети, голите клони се показват сред останалите тук-там листа, а някогашните житни поля, са се превърнали в голи стърнища, които очакват някой да ги изоре.