Изминавам последния километър до фермата. След като колата замина, ми хрумна, че по странна прищявка на съдбата с последните няколко коли, които ме качиха на стоп, се придвижих по същия маршрут, по който бях дошъл тук за първи път. Спирам, когато стигам до портата с бодлива тел, и поглеждам през нея към познатия път, който се губи сред лозите. Пощенската кутия с надпис „Арно“ все още стои забита на стълба. Но белият надпис е още по-изтрит, отколкото си спомням, и ръждясалият катинар, който трябваше да спира достъпа на външни хора, е заменен от много по-масивен, от стомана и месинг. В центъра на портата е поставено и друго, доста по-тактично предупреждение — напечатана бележка, в която се съобщава, че имотът е собственост на банката.
Прокарвам ръка по износената метална конструкция на портата, но не правя никакъв опит да се прехвърля през нея. След като стигнах дотук, не ми се иска да продължавам нататък. Изчаквам една кола да профучи покрай мен, след това хвърлям раницата си от другата страна и с мъка се покатервам през ръждясалата тел. Пътят, който някога беше прашен, сега е покрит с кал и локви и без зеленината, която да я скрива, скоро съзирам къщата през оголените клони на дърветата. После пътеката влиза в двора и виждам колко много се е променило всичко едва за няколко месеца.
Мястото е напълно запустяло. Няма кокошки, които да подтичват наоколо, докато преминавам по калдъръма, а микробусът и ремаркето са преместени и вече не стоят на входа на конюшнята. Счупеният часовник все още показва нищо без двайсет, древният трактор също е там, прекалено счупен и грохнал, за да бъда местен от вечния си дом. Къщата е затворена, капаците на прозорците й са пуснати и тя изглежда още по-рухнала под ръждясалото скеле. Онази част от стената, която ремонтирах, ми се струва по-малка от това, което си спомням, козметичен ремонт, който не може да прикрие разрухата.
Опасявах се да се върна тук. Но сега, когато пристигнах, не изпитвам нищо особено. Новият сезон и мрачният пейзаж са съвсем различни от спомените ми и убиват въздействието на някога познатата обстановка. Сега всичко наоколо ми се струва странно и сюрреалистично, все едно се връщам към някой трескав сън.
В дните след като Арно простреля малката си дъщеря в сърцето, безброй пъти разказах историята пред френската полиция. В крайна сметка, след като се убедиха, че съм им казал всичко, което знам, ми позволиха да се върна обратно в Англия. Получиха уверението ми, че ще съм тук за процеса, и що се отнася до мен, наистина бях готов да го направя.
Не им споменах единствено, че решението няма да е мое.
След горите и полята на фермата Лондон ми се стори сив и мръсен. Въпреки отсъствието ми светът бе продължил да се върти — улиците все още кипяха от живот, трафикът бе все така убийствен и Темза продължаваше да си тече. Завръщането ми беше знаменателно събитие единствено за мен самия. Очаквах полицията да ме издирва или поне да ме чака заповед за арест. Но реалността се оказа далеч не толкова драматична.
Изобщо не бях поставял под съмнение факта, че Лени е разказал на полицията какво се случи в Докландс през онази нощ. Но трябваше да се досетя, че последното нещо, което би искал той, ще е да привлича вниманието на властите, особено при всички неудобни въпроси, които биха последвали. Затова беше оставил тялото на Джулс на улицата, където го открили по-късно същата сутрин. Тъй като нямало нито улики, нито очевидци, полицията го приела за поредния случай на избягал от местопроизшествието шофьор и всичко най-вероятно щеше да си остане така. Докато не влязох в полицейския участък.
Разбира се, нещата не приключиха с предаването ми в полицията. Над главата ми все още тегнеше заплахата какво ще направи Лени, когато разбере, че съм се върнал. Но по това време бившият бизнес партньор на Джулс имаше свои собствени проблеми. Един миришещ на кафе сержант от криминалната полиция ми каза, че Лени е бил задържан по време на полицейска акция срещу наркотрафиканти. Бил обвинен в нападение на полицай, но освен това го чакала дълга присъда за доставка и разпространение на тежки наркотици.
Успях да задържа лицето си безизразно, когато чух новината.
Имаше и друга изненада. Предполагах, че ще бъда задържан, поне докато се реши в какво ще бъда обвинен. Вместо това в края на разпита ми казаха, че ме пускат под гаранция.