— Върна се от Франция, за да се предадеш — сви рамене полицаят. — Не мисля, че има голям риск да избягаш.
Тъй като нямаше какво друга да правя, се запътих към стария си апартамент. Очаквах да заваря някой друг да живее там, а вещите ми отдавна да са изхвърлени. Но ключът ми все още пасваше на бравата и когато влязох, заварих всичко точно така, както го бях оставил. Ако не беше насъбралият се прах и натрупалата се поща, по нищо нямаше да личи, че съм заминавал. И тук никой не бе забелязал отсъствието ми, наемът автоматично е бил теглен от банковата ми сметка, постепенно стопявайки спестяванията, с които възнамерявах да отида във Франция. Не можех да не призная иронията. Но въпреки всичко това означаваше, че има къде да спя, докато съдът насрочи делото.
Нямаше никакъв смисъл да мисля за по-далечното бъдеще.
Така се върнах обратно в черупката на предишния си живот. Дори — след разкайващ се разговор със Сергей — получих обратно работата си в „Зед“. Имах нужда от парите, но пак беше странно. Сякаш събитията от лятото изобщо не се бяха случвали. Усещането стана още по-натрапчиво, когато един ден случайно срещнах Калъм.
— Здрасти, Шон — каза ми той. — Не съм те виждал напоследък. Какво става с теб?
Тогава осъзнах, че той изобщо не знае, че съм напускал Англия. Хората си имат свой собствен живот и е много суетно да мислим, че играем някаква значителна роля в него.
— Купи ли си билети за сезона на „Новата вълна“ в „Барбикан“? — попита Калъм.
Изглеждаше много изненадан, когато му казах, че дори не знам за това. Едно време щях да се втурна за билети като луд, но сега изобщо не реагирах на новината. Замислих се и осъзнах, че изобщо не съм ходил на кино и не съм гледал нито един филм, откакто се върнах. Решението дори не беше съзнателно, просто имах да правя по-важни неща.
Клоуи би го оценила.
След цялото притеснение и всичко, което си бях представял, самият процес беше почти разочароващ. Известно време се говореше, че ще ме обвинят в непредумишлено убийство, но после това тихичко отпадна. Досието на Джулс, което бе изпъстрено с насилие и наркотици, както и отношението му към Клоуи, натежаха в моя полза. Дори фактът, че на практика бях откраднал колата му, бе счетен за твърде неясен, за да му се обърне внимание. Бягството ми от страната беше в мой ущърб, но адвокатът ми твърдеше, че съм го направил при самозащита и съм имал всички основания да се страхувам за живота си. А относно това, че ми е отнело повече от обичайното, за да се предам… Е, за това имаше смекчаващи вината обстоятелства.
Признаха ме за виновен за това, че не съм съобщил за инцидента, както и за това, че съм напуснал местопроизшествието. Получих шестмесечна условна присъда с изпитателен срок от две години.
Бях свободен човек.
Останах в Лондон само колкото да си подам предизвестието за напускане и да се сбогувам с един-двама приятели. После си тръгнах. Нямаше какво повече да ме задържа там, а и имах недовършена работа, за която трябваше да се погрижа.
И ето ме тук.
Отивам към къщата, подхлъзвайки се леко по мокрия калдъръм. Вратата на килера е затворена. Дъждът се стича по скелето и капе върху мен, докато стоя навън с внезапната убеденост, че вратата е заключена. Но не е така — там няма нищо, което някой би пожелал да открадне. Изкривената врата изскърцва и неохотно се отваря. Вътре ми се струва по-тъмно от всякога, сивкавата дневна светлина, която навлиза откъм двора, едва успява да освети вътрешността на помещението. Червеният гащеризон го няма, но всичко друго е така, както съм го оставил. Отивам при торбите с пясък. Една от тях е малко встрани от останалите, но не толкова, че да прави впечатление. Оставям раницата си на земята, навивам ръкава си и бъркам във влажния пясък чак до лакътя. В началото започвам да ровя бавно, но когато не откривам нищо, нетърпението ми нараства. Пъхам ръка по-дълбоко и част от пясъка се посипва по пода. Точно когато съм напълно убеден, че вътре няма нищо, пръстите ми докосват нещо твърдо. Измъквам го навън.
Пакетът изглежда точно така, както когато го оставих тук, в онзи следобед след посещението на полицията. Не споменах за него, когато разказах историята пред следователите, не че се гордея с този факт. Но дори и да бяха повярвали, че не съм знаел какво има в багажника на колата на Джулс, щеше да е трудно да обясня защо съм задържал пакета.
Дори аз самият не съм сигурен, че знам причината.
По онова време ми се стори, че килерът е подходящо скривалище, но не очаквах, че пакетът ще престои тук толкова дълго. Оттогава почти не бе минал ден, в който да не ме безпокои мисълта, че някой ще го открие, че килерът ще бъде претърсен и изпразнен. Но тревогите ми са били напразни.