След това вратата се затвори и тя изчезна.
Изтупвам пясъка от найлоновата обвивка на пакета и излизам от килера. Ръмежът се превръща в истински дъжд, когато прекосявам двора и се отправям към плевнята. Водата се стича от входа, докато подпирам раницата си на стената. Вътре е тъмно, студено и влажно, като че ли никога не е имало лято. Различавам блясъка на винените бутилки по дървения рафт в дъното на помещението, виното е прекалено кисело, за да ги пожелае някой. Циментовата площадка изглежда по-малка, отколкото си я спомням, цепнатината в нея все още не е поправена. Възнамерявах за последен път да се кача на тавана, но сега, когато съм тук, разбирам, че няма смисъл да го правя. Вместо това оставям раницата си на сухо в плевнята и тръгвам по пътя към езерото.
Земята е мокра и кална, останалите без листа лози приличат на редици преплетена тел. Дори гората ми изглежда различна без зеленото покривало на листата. Кестените са голи и под капещите им клони са се натрупали жълти листа и бодливи обвивки.
Тази година няма да има кой да прибере реколтата.
Отминавам бързо разклонението, което води към кочините на прасетата. Спирам едва когато стигам до статуите. Мислех, че вече са ги отнесли, но те все още стоят на местата си. Непроменени и явно непожелани. Опитвам се да си спомня как се чувствах онази нощ, когато се криех тук от Арно, да преживея отново страха и несигурността, които изпитвах. Не мога. На сивкавата дневна светлина статуите не са нищо друго, освен обикновени каменни фигури. Обръщам се и продължавам надолу към езерото.
Водата е сива и набраздена от вятъра. Пръстта върху скалата изглежда като разорана от големи гуми. Стоя под голите клони на стария кестен и гледам как дъждовните капки падат в езерото. Не виждам под повърхността му, но знам, че там вече няма нищо. Пикапът на Луи отдавна е изваден и откаран оттук.
Обвитият в найлон пакет тежи в ръката ми. И сега чувствата ми към него са толкова нееднозначни, колкото и в първия момент, когато го видях в багажника на аудито. Имах достатъчно възможности да се отърва от него още през лятото и въпреки това не го направих. Можех да си кажа, че причината е просто проява на страх, нещо като застраховка, в случай че Лени или някой друг от бизнес съдружниците на Джулс си го поиска обратно, но знам, че това не е цялата истина. Също както човек обръща камък, за да види какво има под него, така и аз сега, когато съм тук, мога най-после да призная истинската причина да запазя пакета през цялото време.
Не можех да се откажа от него.
Нямам представа колко струва съдържанието му, но съм сигурен, че никога не съм държал в ръцете си толкова много пари. Достатъчно, за да започна нов живот. И сега, след като Джулс е мъртъв, а Лени — в затвора, вече няма кой да го потърси. Бях в Лондон достатъчно дълго и ако някой искаше да ме открие, можеше спокойно да го направи. Поставям пакета на дланта си и преценявам теглото му, усещам възможностите, които се крият под шумолящата обвивка. След това извивам ръка и го захвърлям в езерото, колкото се може по-далече.
Той прави парабола на фона на сивото небе и цопва едва чуто във водата.
Пъхам ръце в джобовете си и наблюдавам как кръгчетата, образували се на повърхността, постепенно изчезват. Клоуи не получи втори шанс, нито пък Гретхен. Затова аз няма да пропилея своя. Обръщам се и тръгвам обратно през гората. Спирам до плевнята, за да си взема раницата, и след това се отправям към къщата. Свърших това, за което дойдох, но има още нещо, което искам да видя, преди да си тръгна.
Градината зад кухнята е неузнаваема. Козите и кокошките ги няма, зеленчуците в подредените лехи са подивели и обрасли отвсякъде. Малката цветна леха е задушена от бурени, но дори толкова късно през годината, все още се забелязват няколко цветни петна. Спирам и я оглеждам, мисля за тъгата, изписана по лицето на Матилде, докато се грижеше за това малко парче земя. Като че се грижи за светилище.
Или за гроб.
Матилде не ми каза какво е направил баща й с останките на мъртвородената им дъщеря, но знам в какво й се е искало да вярва. Полицията така и не разбра за другите престъпления, освен за убийството на Луи, така че малката цветна леха си остана незасегната. Но колкото и да се опитвам, не мога да си представя, че Арно ще погребе доказателствата за своето престъпление на място, където лесно биха били открити. Особено като се има предвид, че е разполагал с много по-практичен начин да се отърве от тях, както доказва случаят с Луи. Много се съмнявам, че би изпитал по-различни чувства само защото става въпрос за собствената му плът и кръв.