Не и когато е просто още една дъщеря.
Това са само спекулации от моя страна, но има и други въпроси без отговор. Дори и сега все още не мога да преценя дали онова, което чух в последните секунди в колибата, е било шум от ножа, който Матилде вдига от каменната плоча. Не искам да го вярвам, но тогава се сещам за всичко, което е направила, за да предпази семейството си. След като открих пикапа на Луи в езерото, тя вече нямаше какво да губи, като ми разкаже цялата история. Все още се надяваше, че ще ме убеди да взема Гретхен. Но след като й отказах, дали наистина щеше да ме остави да си тръгна с цялата информация, с която разполагах?
Когато съм по-оптимистично настроен, си казвам, че би го направила. Веднъж преди това вече ми бе спасила живота, след като стъпих в капана. Тогава обаче бях възможност, а не заплаха. Когато съм в мрачно настроение се питам какво щеше да се случи с мен, ако състоянието ми се беше влошило, вместо да се подобри. Дали наистина щеше да се погрижи да получа адекватна медицинска помощ, както ми беше казала, като се имат предвид всички рискове, които биха последвали от това? Или може би щях да завърша като Луи, поредната порция за прасетата на Арно?
Не знам. Може би съм толкова покварен от тайните, които крие фермата, че ги виждам дори там, където не съществуват. Без много да мисля, клякам и започвам да скубя бурените от цветната леха. Не знам защо го правя, но ми се струва, че постъпвам правилно. Изправям се, когато лехата почти придобива някогашния си вид, и за последен път се оглеждам наоколо. След това избърсвам калта от ръцете си, връщам се обратно в двора и изсвирвам силно с уста.
— Лулу! Ела тук, момичето ми.
Шпаньолът изскача иззад конюшнята, където души нещо. Липсата на един заден крак не му пречи да се движи бързо, а ентусиазмът му е толкова голям, че ме кара да се усмихна. Нямах никакво намерение да вземам кучето, но никой друг не го поиска, а ветеринарят нямаше как да го задържи. Не можех да позволя да бъде приспано. Освен това е изненадващо по-лесно да пътуваш на стоп, когато си с трикрако куче.
Когато минаваме пред къщата, Лулу спира пред кухненската врата и започва да вие. Но не се задържа дълго, скоро тръгва след мен през двора и обратно по черния път.
Промъква се под портата, докато аз се покатервам, за да я прескоча. Излизаме навън и аз оглеждам шосето и в двете посоки. Не се вижда нито една кола. Лулу ме наблюдава с щръкнали уши и се поклаща леко, докато чака да реша в коя посока да поемем. Трудно й е да пази равновесие само когато стои на едно място.
Докато продължаваме да се движим, тя няма абсолютно никакъв проблем.