Трябва да повиша глас, за да надвикам шума от отворения прозорец и от горещия въздух, който идва от парното.
Тя ми се усмихва бързо.
— Аз съм Клоуи.
Може би е година-две по-малка от мен, слаба, с късо подстригана руса коса и тъмносини очи. Хубава.
— Стопли ли се достатъчно? — пита тя. — Ако оставя парното да работи прекалено дълго, започва да прегрява.
Казвам, че съм добре. Тя протяга ръка към таблото и наглася температурата. Има изящна длан с дълги пръсти. На китката й виси тънка сребърна гривна.
— Учудвам се, че спря. Не се срещат често момичета, готови да поемат риска да качат стопаджия. Не че се оплаквам.
— Човек трябва да поема известни рискове. Освен това ти изглеждаше съвсем безобиден.
— Благодаря — казвам аз и се засмивам.
Тя се усмихва.
— Защо отиваш в Лондон?
— Търся си работа.
— Значи се местиш за постоянно?
— Да, ако успея да си намеря работа.
Макар че самата дума „постоянно“ предизвиква безпокойство в мен.
— Каква работа търсиш? — пита Клоуи.
— Каквато намеря. В бар, в строителството. Всичко, за което ще ми плащат.
Тя ме поглежда.
— Имаш ли диплома?
— Завърших преди известно време. Но исках да пътувам, затова си дадох малко почивка.
Нарочно казвам малко почивка, никак не ми е приятно, като си помисля колко бързо се изниза времето. Повечето от връстниците ми вече градят кариера, а аз се местя от една работа на друга без истинска цел.
— Браво на теб — казва Клоуи. — И аз прекарах шест месеца, обикаляйки Тайланд. Господи, беше фантастично! Ти докъде пътува?
— Ами… само до Франция.
— О!
— Възнамерявам пак да отида — добавям в своя защита. — Нали се сещаш, когато събера достатъчно пари.
Няма надежда това да стане скоро. Макар да спрях да пуша, длъжностите, на които се хващам от време на време, не носят много пари. Тя кимва, но всъщност въобще не ме слуша. Сграбчвам седалката, когато колата изведнъж минава в другата лента, за да задмине един микробус и засича ягуар, който е принуден да набие спирачки. Шофьорът на ягуара присветва възмутено с фаровете, плътно залепен за задната ни броня. Двигателят на фолксвагена започва да вие пронизително и едва набира достатъчно скорост да се изравни с микробуса, без да може да го задмине.
— Хайде, глупако — мърмори Клоуи и хвърля през стъклото ядни погледи към шофьора на микробуса.
Гледам притеснено как натиска газта, докато най-после успява да изпревари микробуса и веднага влиза в неговата лента. Клаксонът на микробуса изсвирва пронизително и той започва да изостава, шофьорът му явно е решил да стои далече от лудата млада жена във фолксвагена. Пускам седалката, ръцете ме болят от силното стискане.
— И какво си завършил? — продължава Клоуи най-невъзмутимо.
— Кино.
— Режисура или само теория?
— Теория — усещам, че звуча отбранително.
Тя се усмихва.
— Сега вече разбирам. Това е причината да отидеш във Франция. Не ми казвай — Трюфо е твоят герой. Не, Годар.
— Не — възразявам аз обидено. — Всъщност…
— Така си и знаех!
И аз не мога да сдържа усмивката си, радвам се, че има някой, с когото да поспоря.
— Ти не харесваш ли френското кино?
— Не че не го харесвам, но според мен цялата така наречена нова вълна е твърде надценена. Филмите им са доста скучни. Определено предпочитам американското кино. Скорсезе. „Шофьор на такси“ — тя обръща ръка с дланта нагоре, сякаш иска да каже „ето това е“. — И не му е било нужно да прибягва до черно-бяла техника, за да подчертае това, което иска да каже.
— Ами „Разяреният бик“?
— В него съзнателно са направени препратки към отразяването на боксови мачове през петдесетте и шейсетте години. А и така кръвта в бойните сцени изпъква повече. Трюфо някога да е правил нещо подобно?
— О, я стига…
Спорът продължава, двамата се разпалваме все повече, докато тя трябва да спре на една бензиностанция, за да зареди. Учудвам се, когато виждам една табела и разбирам, че до Лондон остават едва трийсет километра, пътуването е минало толкова бързо. Клоуи отхвърля с жест предложението да дам пари за бензина, но когато отново сяда зад волана, ми изглежда разсеяна.
— Ами ти? — питам аз след малко и посочвам папката на задната седалка. — Художничка ли си?