— Това си повтарям непрекъснато — усмихва се, но долавям в думите й известна тъга. — През деня работя като келнерка и се опитвам да продавам по някоя и друга илюстрация на рекламните агенции. Сега се връщам от подобна среща. Котенце с големи очи за производител на котешка храна.
Не знам как точно да реагирам.
— Поздравления.
— Не го харесаха — отвръща тя и свива рамене. — Така или иначе беше боклук.
След това разговорът замира. Малко по-късно стигаме до края на магистралата. Клоуи поема по северното околовръстно и нервно потропва с пръсти по волана заради бавно движещия се трафик. Стигаме до Хайгейт и тя спира пред спирка на метрото, без да загася двигателя. Опитвам се да измисля някакво извинение, за да отложа момента на раздялата, но тя очевидно очаква да си тръгна.
— Ами… благодаря, че ме докара.
— Няма защо.
Бях решил да поискам телефонния й номер, но в момента тя сякаш е на хиляди километри от мен. Слизам от колата и тръгвам да измъквам раницата си от задната седалка.
— Познавам едни хора в частно езиково училище — казва тя неочаквано. — Търсят учител по английски. Ако искаш, мога да им кажа за теб.
Предложението ме сварва съвсем неподготвен.
— Нямам никакво педагогическо образование.
Тя свива рамене и отхвърля възражението ми.
— Винаги можеш да изкараш педагогически курс. Знаеш ли френски?
— Да, но…
— Ами ето. Там имат много ученици от Франция.
Никога не съм преподавал нищо в живота си, дори не съм обмислял подобна възможност. Но пък и нямам други планове.
— Благодаря, би било чудесно — отвръщам с дълбока въздишка. — Какво ще кажеш… не знам… да излезем някой път да пийнем нещо?
3
Намирам се до потока, където оставих колата. Водата е бистра и тече бързо, но когато потапям ръце в нея, не мога да я почувствам. Топла е, с температурата на тялото ми. Опитвам се да изчистя засъхналата кръв под ноктите си, но колкото повече се старая, толкова повече става кръвта. Водата се оцветява, вече е червена и лепкава и се надига над китките ми. Знам, че и моята собствена кръв се влива в нея, но това само ме кара да търкам още по-здраво. Когато вадя ръцете си от потока, те са червени и водата капе чак от лактите ми.
Точно се каня да ги потопя отново, когато усещам спазъм в крака си.
Извръщам се, за да погледна, и виждам, че лежа в легло. Слънчевата светлина изпълва таванското помещение. Този път не се чувствам объркан. Веднага осъзнавам къде се намирам. Лежа и гледам в покрива, докато и последните следи от съня изчезнат и сърцето ми отново възстанови нормалния си ритъм.
Сънят може и да си е отишъл, но кракът продължава да ме боли. След това една след друга из тялото ми започват да се обаждат и други болки. Спомням си всичко и поглеждам към раницата.
Върху нея ясно се вижда отпечатък от ботуш.
Гледка поражда нови емоции. За какво беше всичко това? Чувствам се по-объркан от когато и да било, но зад гнева и срама се крие и известна доза облекчение.
Поне не ме държат като затворник.
Черното люлеещо се столче ме поглежда злобно с едно око, докато вземам сутрешните си болкоуспокояващи и ги преглъщам с топла вода от една от бутилките до леглото. Според часовника ми вече е осем, но няма и следа от закуска. Отново съм гладен, приемам, че това е добър знак. Все още се чувствам слаб, но вече не изпитвам смазващата умора от предишния ден. И ако изключим някои драскотини и цицината на главата, дори търкалянето надолу по стълбите, изглежда, не е нанесло сериозни поражения. Освен върху гордостта ми.
Далечен шум прекъсва сутрешната тишина — отзвук от изстрел, бързо последван от втори. Сигурно бащата на Матилде изкарва яда си върху местните диви животни, мисля си, като си спомням ловджийската пушка в ръката му. Разглеждам паяжините и се опитвам да проумея случилото се. Едно е сигурно — трябва да се измъкна оттук. И въпреки това в момента, в който се замислям за малко по-далечното бъдеще, ме залива вълна от отчаяние. Бях затънал в достатъчно неприятности и преди да стъпя в капана. Каквото и да се случи тук, по никакъв начин няма да промени положението.
Но сега не мога да си позволя да мисля за това. Всичко по реда си. Болката пробожда бинтования ми крак, когато се опитвам да стъпя на него и това слага край на всичките ми надежди, че мога да ходя. Сгъвам го и подскачайки на другия крак, стигам до прозореца. Стъклото е мръсно и по него висят паяжини, които ми приличат на разлагаща се фина тъкан. Без да усетя, една от паяжините, закачена за горната греда, влиза в очите ми. Махвам я с ръка и поглеждам навън. Под мене е озареното от слънце поле с подредени в редове лозници. Стигат до гора, зад която се простира малко езеро. Явно е същото езеро, което видях малко преди да попадна в капана. Оттук повърхността му изглежда гладка като огледало, светлосиня от отразяващото се във водата небе.