Чува се още един слаб изстрел от пушка, този път последван от възбуден кучешки лай. Не виждам никого, но стомахът ми се свива само като си помисля за мъжа, когото срещнах снощи. Започвам да ровя в раницата за пакета цигари, който взех от колата, този път внимавам да не попадна отново на снимката. Цигарата има ужасен вкус, но се нуждая от нещо, което да успокои нервите ми. Пуша, седнал в леглото с изпънати пред мен крака и гръб, подпрян на грубата стена. Пакетът е полупразен, трябва внимателно да разпределя останалите цигари.
Нямам представа за колко време ще трябва да ми стигнат.
Допушвам цигарата и вадя от раницата чифт боксерки, психологическа подготовка, в случай че „татко“ реши да ме посети. Едва успявам да ги обуя, преди да чуя, че някой се изкачва по стълбите. Напрягам се, но в следващия момент разбирам, че стъпките не са достатъчно тежки, за да са негови.
Капакът в пода се отваря и се появява Матилде. Поглеждам нервно зад гърба й и се успокоявам едва когато виждам, че е сама. Лицето й е напълно безизразно, докато се доближава до леглото.
— Добро утро.
Носи табла, върху която е поставила закуска и купа с вода. Освен това носи бинт и стара метална аптечка, а през едната й ръка е прехвърлена износена хавлиена кърпа.
— Донесох чиста превръзка за крака ти — казва тя. — Старата трябва да се смени.
Оставя таблата на матрака и сяда на ръба му до нея. Подпъхва косата си зад ухото и насочва вниманието си към крака ми.
— Как си? — пита, докато размотава бинта.
— Недостатъчно добре за ритник надолу по стълбите.
Нямам намерение да се държа грубо, но не мога да се въздържа. Нервите ми са изпънати докрай, докато Матилде продължава да сваля мръсната превръзка. Под нея кракът ми е покрит с парчета хирургична марля, залепнали за кожата от съсирена кръв. Едно от тях отказва да се отдели, когато тя го дръпва, и аз изпъшквам от болка.
— Извинявай!
Вади памучен тампон от металната кутия, топва го във водата и напоява с него марлята. С леко подръпване сваля една след друга всички марли. Раменете й скриват гледката, така че не виждам нищо, докато работи.
— Преди малко чух някой да стреля — казвам аз.
— Баща ми. Отишъл е на лов.
— Предполагам, че той е мъжът от снощи.
— Да.
Подпъхва малък кичур коса зад ухото си. През цялото време виждам само лявата й страна.
— Съжалявам. Баща ми е саможив човек. Не обича непознати.
— Забелязах.
Въпреки всичко няма никакъв смисъл да си го изкарвам на нея. Не е отговорна за постъпките на баща си, а и очевидно си създава проблеми, като се опитва да ми помага.
— Защо не ме закарахте в болница? Защото знаехте, че той ще си има неприятности заради капаните? Или?
Вдига поглед към мен, сивите й очи ме гледат сериозно.
— Реших, че ще е най-добре сама да се погрижа за теб. Но ако имаше нужда от спешна лекарска намеса, щях да направя всичко възможно да ти я осигуря.
Вярвам й, колкото и да е странно. Задържа поглед върху мен още малко, след това продължава да сваля превръзките ми.
— Значи съм свободен да си тръгна, когато пожелая?
— Разбира се.
— Тогава защо държите капака на пода заключен?
— Не беше на себе си. Не исках да паднеш по стълбите и да се нараниш.
Иронията в думите й едва не ме разсмива.
— Или да рискуваш баща ти да ме види?
Мълчанието й потвърждава предположението. Не знам колко дълго е възнамерявала да държи присъствието ми в тайна, но след като видях мъжа, напълно разбирам защо е искала да ме скрие от него. Трябваше да се радвам, че не той, а дъщерите му ме бяха открили в гората.
— Как ме качихте горе, без той да разбере? — питам аз.
— Баща ми страда от болки в гърба и повечето следобеди ляга да спи. Донесохме те от гората на едно одеяло. Почивахме си често.
Матилде внимателно дръпва последната превръзка, която не иска да се отлепи.
— Знам, че в плевнята няма много удобства, но поне е суха и светла. Можеш да останеш тук колкото пожелаеш. Или поне докато възстановиш силите си.