— Не се ли безпокоиш, че мога да кажа на полицията за случилото се?
— Това зависи изцяло от теб.
Отново усещам, че ми се иска да й вярвам. Тогава си спомням за найлоновия пакет, скрит в раницата ми. Може би има причина да мисли, че няма да отида в полицията, казвам си аз и ме облива студена пот. Но в този момент Матилде маха и последната превръзка и това, което виждам под нея, ме кара да забравя останалото.
— По дяволите!
Целият ми крак е подут и е морав на цвят. На фона на зачервената кожа, ноктите ми изглеждат като малки седефени копчета. Извитите като дъга рани започват от над глезена и стигат до извивката на стъпалото ми. Подпухнали са и са възпалени. Приличат на грозни малки усти, покрити със засъхнала кръв и жълтеникава гной. Остри черни конци стърчат от тях като крака на умрели паяци.
— Всичко наред ли е? — питам с тревога.
Лицето на Матилде е напълно безизразно, докато намокря следващия тампон и започва да чисти раните.
— Заздравяват.
— Заздравяват? — Впервам поглед в крака си. Сега, като виждам състоянието му, имам чувството, че пулсиращата болка става все по-силна. — Не мислиш ли, че трябва да ги види лекар?
Тя продължава спокойно да попива с памука.
— Казах ти, че имаш инфекция. Затова ти давам антибиотици. Но ако предпочиташ да извикам лекар…
Видът на крака ми силно ме изкушава да приема. Но ако дойде лекар, ще започне да задава въпроси както на мен, така и на тях. А и в Матилде има нещо, което ме кара да й имам доверие.
— Щом мислиш, че всичко е наред…
Тя кимва утвърдително с глава. Взема нов памучен тампон и започва отново да почиства раните. Кожата на ръцете й е груба, ноктите й са квадратни, късо изрязани. Забелязвам, че не носи пръстен.
Когато и последната рана е почистена, тя оставя памука и взема тубичка с мехлем.
— Ще щипе.
Наистина щипе. Но когато привършва, кракът ми вече не изглежда толкова зле, прилича повече на крайник, отколкото на парче месо. Матилде поставя чисти марли и ги превързва с чист бинт. Прави го с умели, премерени движения. Връхчето на бялото й ухо стърчи под тъмната коса. Струва ми се, че сенките под очите й са по-дълбоки отпреди. Излъчва някаква уязвимост, но едновременно с това и резервираност, неприкосновеност, която е трудно да бъде нарушена. Макар и да не се е извинила истински за случилото се снощи, оставам с усещането, че аз съм този, който се държи неразумно.
Прочиствам гърлото си, когато тя привършва с превръзката.
— Благодаря.
Матилде започва да прибира нещата в тенекиената аптечка.
— По-късно ще ти донеса топла вода, за да се измиеш. Искаш ли нещо за четене? Мога да намеря някоя книга.
Прекалено неспокоен съм, за да чета.
— Не, благодаря. След колко време ще мога да се махна оттук?
— Зависи кога ще се почувстваш в състояние да ходиш.
Оглежда боклуците, струпани край стените на помещение. Тук някъде трябва да има едни патерици. После ще се опитам да ги намеря.
— На кого са били? — питам аз, изведнъж разтревожен от мисълта, че може да не съм единственият, затварян някога на този таван.
— На майка ми.
Тя вдига таблата и се отправя към капака в пода. Наблюдавам я, докато слиза надолу, и очаквам да го затвори след себе си. Но този път го оставя отворен.
Тази сутрин закуската е доста по-солидна — рохко сварени яйца с масло и черен пипер, парче хляб, чаша мляко. Умирам от глад, но се храня бавно, защото искам удоволствието да трае по-дълго. След като привършвам, поглеждам часовника си. Изминало е съвсем малко време, откакто го погледнах последно. В помещението вече става горещо и се усеща смолистата миризма на топло дърво и на прах. Започвам да се потя. Наболата брада — от няколко дни не съм се бръснал — ме засърбява, усещам миризмата на тялото си, тежък мирис на болест и пот. Нищо чудно, че Матилде ми каза да се измия. Прокарвам език по зъбите си, усещам лошия вкус в устата си. Снощи бутилката изобщо не ми беше нужна, можех да поваля „татко“ само като му дъхна в лицето.
Вадя четката и пастата от раницата и започвам да търкам зъбите си, докато ме заболяват венците. След като привършвам, отново се отпускам на леглото. Но съм прекалено неспокоен, за да заспя, и тъй като няма за какво да мисля, съзнанието ми започва да блуждае.