Имам чувството, че живеят в друга епоха. Животът й не е особено интересен. Нито пък на сестра й, като си помисля. Въпреки това една част от мен не съжалява, че фермата е толкова изолирана.
— И как се забавляваш?
Тя вдига рамо.
— Имаме телевизор. Водя Мишел на разходка.
— На колко години си?
— На осемнайсет.
Това ме изненадва. Не защото не изглежда на толкова, а защото в нея има някаква незрялост, която ме кара да мисля, че е по-малка.
— Имаш ли приятели?
— Има няколко местни момчета…
По устните й пропълзява усмивка, докато навива кабела на слушалката около пръста си. Усмивката изчезва и тя се нацупва разочаровано.
— Но татко не иска да се срещам с никого от града. Казва, че всички са идиоти и не трябва да си губя времето с тях.
Странно защо това никак не ме изненадва.
— Не ти ли е скучно?
— Понякога. Обаче това е фермата на татко. Щом живееш тук, трябва да спазваш правилата му. Поне през повечето време.
Поглежда ме лукаво, докато го казва. Знам, че очаква от мен да я попитам какво има предвид, но не го правя.
— Затова ли беше така ядосан снощи? Защото си нарушила правилата му?
Красивите й черти се разкривяват.
— Матилде е виновна. Трябваше да му каже за теб. Нямаше никакво право да го пази в тайна.
— И затова ти реши да му кажеш?
— Защо да не го направя?
Вдига брадичка предизвикателно, за момент ужасно ми заприличва на баща си.
— Матилде непрекъснато ми нарежда, казва ми какво мога да правя и какво не. Но след като ти се събуди, беше честно да кажа на татко. Фермата е негова, не нейна.
Нямам намерение да споря. Имам си достатъчно проблеми и без да ме въвличат в семейните разпри. И изведнъж забелязвам, че Гретхен е седнала по-близо до мен. Толкова близо, че усещам топлината, която се излъчва от голите й ръце.
— Най-добре тръгвай, преди да са започнали да те търсят.
Вземам слушалките от ръцете й и ги оставям настрани, като междувременно се отдръпвам леко от нея. Тя ме поглежда изненадано, но става.
— Може ли някой път отново да послушам музика?
— Ами баща ти?
Свива рамене:
— Няма да разбере.
Дотук беше със спазването на правилата на татко. Имам чувството, че Гретхен спазва само онези, които си пожелае. Следва съвсем съзнателно полюшване на бедрата, докато се изправя и се отдалечава към капака в пода. Извръщам поглед, преструвам се, че вниманието ми е насочено към слушалките. Оставям ги настрана и въздъхвам, когато чувам как стъпките й заглъхват надолу по стъпалата. Жал ми е за Гретхен, но не искам да я окуражавам. Последното нещо, от което се нуждая в момента, е отегчена тийнейджърка, която да обърка всичко, дори баща й да не беше психопат. Единственото, което ме интересува, е как по-бързо да се махна оттук.
И после какво?
Имам чувството, че в таванското помещение е станало по-горещо и по-задушно от обикновено. Паля цигара, облягам се на каменната стена и издишвам дима към тавана. Докато наблюдавам как синкавата мъгла се разнася, си мисля за казаното от Матилде и Гретхен. При всичките им приказки за фермата, има един човек, когото нито една от двете не спомена.
Бащата на бебето на Матилде.
4
На следващата сутрин излизам за първи път.
След посещението на Гретхен прекарах по-голямата част от предишния ден в сън, в някакъв момент се събудих и установих, че до леглото ми е оставена табла с храна. Успях да се задържа буден достатъчно дълго, за да изям пилешкия бульон и хляба, и след това отново заспах, като все още възнамерявах да стана и да се поупражнявам малко с патерицата.
Но когато на сутринта се събуждам, установявам, че храната и почивката са свършили своето. Чувствам се много по-добре. Таванското помещение е ярко осветено, но горещината все още не е настъпила, във въздуха се усеща прекрасна свежест, която ще изчезне още преди обед. Таблата с храна за вечеря е заменена с нова, върху която е подредена закуската ми — отново яйца и масло. Не чух никой да влиза, но вече свиквам с мисълта, че някой ме посещава, докато спя.
Започвам да се храня лакомо, избърсвам с хляб и последните остатъци от жълтъка, ще ми се да има още. Кофата с вода, която Гретхен донесе, все още стои до матрака ми, измивам, доколкото мога полепналата по тялото ми пот и вадя самобръсначката си, за да се избръсна — по моя преценка брадата ми би трябвало да е почти на седмица. Променям намерението си в последния момент. Тук няма огледало, дори и счупено, и острите косми ми се струват много странни, когато ги докосвам с пръсти. Все още не може да се каже, че имам брада, но определено не е и старото ми лице. Имам чувството, че вече не съм същият човек.