Той поглежда рижата ми коса.
— Англичанин ли си?
— Да.
— Говориш френски доста добре. Отдавна ли си тук?
За момент се затруднявам да отговоря. Вече имам чувството, че съм тук от цяла вечност.
— Не много отдавна.
— Тогава как го научи? — пита момичето и се навежда между двете седалки.
Тъмнокоса е и леко пълна, с приятно, открито лице.
— Когато бях по-млад често идвах тук. Аз съм… Много харесвам френските филми.
Млъквам. Усещам, че говоря повече, отколкото възнамерявах. За щастие, нито един от двамата не проявява особен интерес към думите ми.
— Аз самият предпочитам американските филми — казва той и свива рамене. — И колко ще останеш?
— Не знам — отвръщам.
Оставят ме в покрайнините на малко градче. Вадя няколко евро от скромните си запаси и купувам хляб, сирене, бутилка вода и запалка еднодневка. От пазара на площада купувам и бейзболна шапка с козирка. Евтина имитация на „Найк“, но ще пази главата ми от слънцето и ще прикрие синините. Знам, че се държа параноично, но не мога да спра. Не искам да привличам повече от необходимото внимание.
Изпитвам облекчение, когато напускам града и отново тръгвам през откритите поля. Слънцето изгаря голия ми врат. След около километър сядам сред редица тополи и се опитвам да хапна малко хляб и сирене. Успявам да преглътна няколко хапки, след това повръщам всичко, напъните продължават дори и след като съм изпразнил всичко от стомаха си. Когато спазмите най-после отминават, се облягам на едно дърво. Чувствам се толкова изтощен, че единственото, което искам, е да остана да лежа там и да се предам.
Но не мога да го направя. Ръката ми трепери, когато щраквам запалката и дръпвам от цигарата. Това е първата ми цигара от две години насам, но имам усещането, че най-после съм се завърнал у дома. Част от напрежението ме напуска, когато издишвам дима, и в няколко благословени секунди успявам да не мисля за нищо.
Допушвам цигарата, изправям се и тръгвам отново. Имам съвсем смътна представа къде се намирам в момента, но това няма абсолютно никакво значение, тъй като така или иначе нямам планове. Вдигам палец всеки път, когато край мен профучи някоя кола, но това не се случва особено често. Всички пътища тук са така наречените routes bis, тихи затънтени отсечки, които обикалят около скоростните шосета и магистралите. До средата на следобеда се возя в един ситроен, а после и в едно рено и изминавам по-малко от двайсет километра. И в двата случая пътуванията са кратки — местни хора, отиващи до съседното градче или село, но от известно време дори и подобни възможности са изчезнали. Пътят е толкова тих, сякаш светът напълно е забравил за мен. Единственият шум идва от влаченето на ботушите ми и от непрестанното жужене на насекомите. Няма никаква сянка и съм благодарен, че шапката ме пази от слънцето.
Струва ми се, че съм вървял цяла вечност, когато откритите поля отстъпват на гъста кестенова гора. Оградена е със стара бодлива тел, но широките клони на дърветата дават известно облекчение от слънцето.
Свалям внимателно раницата от схванатите си рамене и отпивам от водата. Останало е съвсем малко. Топла като кръв, тя едва успява да намокри устните ми и свършва. Трябваше да купя още една бутилка. Но трябваше да направя и още толкова много други неща. Вече е късно да променя каквото и да било.
Присвивам очи и поглеждам надолу по пътя — прав като стрела, той трепти от горещината и по него не се вижда жива душа. Затварям шишето с водата и си пожелавам да се появи някоя кола. Не се случва. Господи, колко е горещо. Отново изгарям от жажда. Свалям шапката и прокарвам пръсти през мократа си от пот коса. Спомням си, че преди малко, докато вървях по пътя, минах покрай портата на някаква ферма. Прехапвам устни, никак не ми се иска да се връщам обратно. Но пресъхналото гърло ме кара да взема решение. Нямам никаква представа след колко време ще стигна до друг град, а е прекалено горещо, за да изкарам без вода.
Вдигам раницата и тръгвам обратно натам, откъдето дойдох.
Портата е обрамчена със същата бодлива тел, с която е оградена и гората. На дирека е закачена пощенска кутия, на която с избелели букви е изписана една-единствена дума: Арно. На резето виси стар, но солиден катинар, който обаче е оставен отключен.
Хвърлям още един поглед надолу по пътя, но той остава все така пуст. Бутвам портата и минавам през нея, като внимавам да не се закача на бодливата тел. Пътят плавно се изкачва, след това завива надолу и разкрива няколко струпани един до друг покриви между дърветата. Продължавам напред и скоро се озовавам в прашен двор. В центъра му има порутена къща, част от нея покрита с паянтово скеле. Срещу къщата е разположена голяма плевня, а встрани има празна конюшня, на чиято стена виси древен часовник, останал само с една стрелка. Коне няма, но в откритото сводесто пространство са паркирани няколко превозни средства в различна степен на разруха.