— Значи реши, че просто можеш да вземеш каквото си поискаш? Какво още имаш намерение да откраднеш?
— Аз… не съм…
Изведнъж се чувствам толкова изтощен, че дори нямам сили да споря с него. Сякаш слънцето ме притиска и изцежда и последните ми енергия.
— Помислих, че никой няма да има нищо против. Ще я върна на мястото й.
Тръгвам покрай него, за да се върна в плевнята, но той препречва пътя ми. Не прави никакъв опит да помръдне и през цялото време държи пушката, насочена към мен. До този момент си мислех, че само играе някаква игра, но като поглеждам в студените му очи, изведнъж ме обхваща съмнение. Но вече не ме интересува. Втренчвам се в него и докато трае всичко това, тишината изведнъж се нарушава от ритмично потракване. Поглеждам към другия край на двора и виждам Жорж бавно да приближава към нас, полюшвайки в ръка ръждясала кофа.
Дори да е изненадан от това, че работодателят му е насочил пушка към мен, не го показва по никакъв начин.
— Поправих оградата, доколкото можах, мосю Арно. Засега ще издържи, но въпреки това трябва да бъде сменена.
Не ми обръща абсолютно никакво внимание, сякаш съм станал невидим. Арно — бях забравил името, което видях върху пощенската кутия — е почервенял още повече.
— Добре.
Казва го така, сякаш иска да го отпрати, но възрастният мъж не разбира намека.
— Ще дойдете ли да погледнете?
Арно започва да пухти раздразнено.
— Да, след малко.
Жорж кимва доволно и тръгва към другия край на двора, като продължава да не реагира на присъствието ми по никакъв начин. Налага се отново да се облегна на патерицата, докато Арно продължава да ме оглежда, челюстите му се движат така, сякаш предъвква думите си.
Но преди да успее да ги изплюе, иззад конюшнята дотичва куче — млад спрингер шпаньол, езикът му виси, а големите му уши се веят. Минава на бегом покрай Арно и започва да подскача около мен. Опитвам се да не показвам, че треперя, докато се навеждам, за да разроша с ръка козината на главата му.
— Тук! — подвиква му Арно.
Кучето се колебае, разкъсвано между покорството и радостта от оказаното му внимание.
— Ела тук, по дяволите!
Покорството надделява. То се примъква към него и заскимтява, когато Арно го удря. Шпаньолът се снишава от страх, когато стопанинът му отново вдига ръка, но едновременно с това маха с опашка като луд. Ако можеше, сигурно щеше да завърже бяло знаме на нея, но преди да успее да го удари, лицето на Арно се изкривява от спазъм. Той замръзва на място, слага ръка на гърба си и се изправя, обхванат от болка.
— Матилде! Матилде! — крещи той.
Тя се появява иззад къщата, в едната си ръка носи бебето, а в другата изцапани с пръст зеленчуци. Когато ни вижда, по лицето й за миг преминава страх, после става напълно безизразно.
— Какво прави тоя тук? — пита настойчиво Арно. — Казах ти да не му позволяваш да се мотае в краката ми!
Матилде се опитва да успокои бебето, което се е разплакало от виковете на дядо си.
— Съжалявам…
— Вината не е нейна — обаждам се аз.
Арно се обръща към мен, лицето му е разярено.
— Не говоря на теб!
— Само излязох малко на въздух — казвам уморено. — Връщам се обратно на тавана.
Арно изсумтява. Поглежда към бебето, което продължава да реве, след това протяга ръце към него.
— Дай ми го.
Ръцете му изглеждат огромни, когато взема детето от Матилде, вдига го на височината на очите си и започва внимателно да го люлее. Все още продължава да стиска пушката под мишница.
— Е, хубава работа, Мишел?! Не бива да плачеш! Нали си голямото момче на дядо.
Гласът му е груб, но гальовен. Бебето се разхълцва и ухилва беззъбата си уста срещу него. Без да отделя поглед от внука си, Арно извръща глава и ми казва през рамо:
— Махай се от очите ми.
Прекарвам остатъка от деня в сън, или по-точно в полусън, в задушния таван непрекъснато се събуждам и после отново заспивам. В някакъв момент отварям очи и установявам, че до леглото ми са оставени табла с храна и кофа прясна вода. Предполагам, Матилде ги е донесла. Макар да й казах, че не искам книга, на таблата намирам и старо издание на „Мадам Бовари“ с твърди корици.