Може би е извинение за днешната свада с баща й?
Вечерта минава в мъгла от жега и пот. Лежа по боксерки на матрака, упоен от тежката миризма на таванското помещение, което има дъх на табакера. Тъй като нямам какво да правя, полагам усилие да чета „Мадам Бовари“. Но архаичният френски ми е напълно неразбираем, а и не мога да се съсредоточа. Думите се сливат една с друга, книгата непрекъснато пада от ръцете ми и в крайна сметка я оставям. Мисля, че е прекалено горещо и няма да мога да заспя, но когато затварям очи, потъвам толкова дълбоко, че сякаш се давя.
Събуждам се с вик, образът на кръвта и тъмната улица е ярък в съзнанието ми. Няколко секунди не мога да си спомня къде се намирам. Таванското помещение е потънало в мрак, но през отворения прозорец навлиза някаква призрачна светлина. Ръцете ми са горещи и лепкави и тъй като кошмарът е пресен, очаквам, че са изцапани с кръв. Но е само пот.
Лунната светлина е достатъчно силна и успявам да видя часовника, без да паля фенера. Малко след полунощ е. Протягам трепереща ръка към пакета с цигари. Останали са ми едва три, започнах да пуша само по половин. Паля угасения край на една от тях и поемам дълбоко дима. Тежкото чувство на отчаяние отказва да ме напусне. Допушвам цигарата чак до ръба на филтъра и разбирам, че по никакъв начин няма да успея да заспя.
Помещението е влажно и задушно, огряно от лунната светлина. Светла бяла ивица минава по пода и стига до ръба на леглото ми. Ставам и подскачайки минавам по нея, за да отида до прозореца. Нощта е превърнала пейзажа в черно-бяла картина. Отвъд сенките на гората още една луна, близначка на истинската, блести, отразена в черната огледална повърхност на езерото. Във въздуха се усеща някаква метална влага. Вдишвам дълбоко, представям си, че се потапям в черните води, усещам как прохладата сваля от мен дори тежестта на косата ми.
Обажда се бухал. Съзнавам, че съм задържал дъха си, и издишвам шумно. Не ми стига въздух. Изведнъж ме обхваща клаустрофобия, грабвам патерицата и фенера и тръгвам към капака в пода. Вечерта го оставих отворен и сега той ми прилича на дупка, водеща в нищото. Започвам бавно да се спускам надолу на слабата светлина на фенера.
Не мисля за това, което върша. В плевнята под мен цари абсолютен мрак, но след като излизам навън, пълната луна свети толкова ярко, че вече не се нуждая от фенера. Загасям го и го оставям в плевнята. Нощният въздух ухае на дървета и треви и успокоява голата ми кожа. Вече не изпитвам абсолютно никаква умора, само трескаво желание да отида до езерото.
Тръгвам по пътя, по който бях видял да идва Жорж, куцукам покрай редовете с лози. Луната посребрява горната страна на листата им, а долната изглежда съвсем черна. Светът е станал едноцветен, всичко е само светлини и сенки. Достигам до гората и спирам, за да си поема дъх. Дърветата образуват тъмна стена в края на лозето. Тук въздухът е по-прохладен, а звуците — приглушени. На места лунната светлина се процежда през клоните. Потръпвам, чудя се какво правя тук. Знам, че трябва да се върна обратно, но езерото ме привлича с необикновена сила.
Досега не съм изминавал толкова дълго разстояние с патерицата и започвам да дишам тежко, докато се придвижвам през гората. Стъпвам бавно, навел глава, толкова съсредоточен в това, което правя, че не забелязвам бледата фигура, докато тя не се изправя право пред мен.
— Боже мой!
Отстъпвам назад и се препъвам. Сега виждам и други фигури, неподвижни тела сред дърветата. Сърцето ми блъска като лудо, но нито една от тях не помръдва. Когато шокът от гледката преминава, разбирам причината.
Гората е пълна със статуи.
Те са плътно подредени от двете страни на пътя, каменни мъже и жени, осветени от луната. Господи! Въздъхвам с облекчение, но въпреки това трябва да докосна някоя от тях, за да се уверя, че безжизнените крайници наистина не са от плът и кръв. Пръстите ми напипват само неравната повърхност на лишеите и гладкия твърд камък.
Усмихвам се засрамено и докато го правя, някакъв писък разцепва горската тишина. Висок и нечовешки. Имам чувството, че продължава безкрайно, докато най-неочаквано спира. Впивам поглед в тъмнината, стиснал здраво тънката патерица. Сигурно е лисица или бухал, казвам си. Но усещам как космите по врата ми настръхват. Обръщам се и поглеждам към статуите. Не са помръднали от мястото си, но сега изпитателният поглед в невиждащите им очи ми действа на нервите. Писъкът прозвучава отново и в този момент губя контрол.
Всякаква мисъл за езерото изчезва от главата ми, извръщам се и тръгвам обратно по покрития със сенки път. Дишам шумно и задъхано, кръвта ми пулсира, докато с мъка се придвижвам с единствената патерица. През дърветата пред мен, недостижимо далече, виждам осветеното от лунна светлина поле. Господи, наистина ли съм стигнал толкова далече? Най-после излизам на открито и на мястото на тъмните дървета вече виждам подредени в редици лозя. Продължавам да се движа с мъка, дишайки тежко, докато отново стигам до убежището си в плевнята. Спирам, за да си поема дъх, вземам фенера и обръщам поглед към гората. Пътят е съвсем безлюден, но се успокоявам, едва когато стигам до таванското помещение и капакът е затворен зад мен.