Выбрать главу

Жълтеникавите петна около раните са придобили още по-зловещ нюанс. Наблюдавам с безпокойство как почиства крака ми и започва да го увива в чист бинт.

— Нещо не е наред ли?

— Сигурна съм, че всичко е както трябва.

Продължава да държи главата си надолу, така че не мога да видя лицето й.

— Понякога подобни рани трябва да се наблюдават по-продължително време. Но напълно разбирам, че бързаш да си тръгнеш.

Поглеждам крака си, омотан отново в снежнобял бинт. Изведнъж усещам, че всички мускули ме болят. Вероятно е следствие на усилието през изминалата нощ и все пак…

— Може би трябва да остана още един ден? — казвам аз.

— Както решиш. Можеш да останеш колкото искаш.

Изражението на Матилде не издава нищо, докато събира нещата и слиза надолу по стълбите. Сега, като я няма, започвам да раздвижвам крака си и да пробвам дали мога да стъпя на него. Нямам чувството, че съм вдигнал температура, но последното, което бих искал, е болестта да ме повали на някой пуст път във Франция. А и за никъде не съм се запътил, нито пък се налага да бързам. Вече не. Още един ден не би променил абсолютно нищо.

Минава ми през ум, че може би точно такова е било намерението на Матилде, но бързо отхвърлям тази мисъл. Присъствието ми тук й създава само неприятности. Няма основания да иска да остана.

Поне така си казвам. Но докато гълтам антибиотика и се пресягам към закуската, осъзнавам, че най-силното чувство, което изпитвам в момента, е облекчение.

* * *

По обяд на тавана вече е станало непоносимо горещо и от тежката миризма на старите дървени мебели кожата започва да ме сърби. Слушам музика и след това задрямвам, когато се събуждам, таблата с обяда чака до отворения капак. Разтърквам очи и решавам да изляза да се нахраня навън. Арно ме предупреди да стоя далече от къщата, но дори той не може да очаква да прекарам целия ден в плевнята.

Слизането надолу по стълбата с таблата в ръка не е лесно, но успявам да я закрепя на стъпалата, докато с мъка се спускам по тях. Преди да започна да се храня, се измивам на чешмата в плевнята, където Жорж пълнеше кофите. Елементарното доказателство, че мога да се обслужвам сам, повдига настроението ми и се чувствам почти щастлив, когато се настанявам на земята и опирам гръб в каменната стена. Дори в сянката на плевнята е горещо и задушно. Дъвча хляба и сиренето и гледам към езерото отвъд лозята. От мястото, на което съм седнал, през дърветата се вижда само блясъкът на водната повърхност. Струва ми се, че от среднощния ми опит да стигна до него няма неприятни последици. Не съм вдигнал температура, вече не усещам кракът ми да тупти от инфекцията. Изпитвам само все по-нарастващо напрежение, но то няма нищо общо с крака.

Един Господ знае къде ще бъда утре по това време и няма да е зле поне да видя езерото, преди да си тръгна.

Няма да имам друга възможност.

Привършвам с храненето, намествам добре патерицата и отново поемам по черния път. Сега, на светло, виждам, че лозите са почти изсъхнали. Листата им са изпъстрени с петна и краищата им са подвити, а малкото чепки грозде са увиснали надолу като спукани балони. Нищо чудно, че виното мирише толкова лошо.

Слънцето грее безжалостно. Мислех, че на светло, когато виждам какво правя, ще ми е по-лесно да измина пътя, но в горещината той ми се струва по-дълъг, отколкото предишната нощ. В него са се образували неравни коловози, а следите, останали от гуми, приличат на циментови отливки. Патерицата ми непрекъснато се подхлъзва и докато стигна до гората, целият съм подгизнал от пот. Изпитвам облекчение, когато достигам сенките на дърветата. Сега в тях няма нищо заплашително. Повечето са кестени, също като онези край пътя, и сега се чувствам добре под зеления им балдахин.

Докато вървя през гората, се хващам, че се ослушвам за писъка от предишната нощ. Но най-зловещият шум, който достига до ушите ми, е цвърченето на щурците. В статуите също няма нищо зловещо. На дневна светлина не виждам в тях заплаха. Край пътя има около дузина каменни фигури, явно оставени без всякакъв ред в най-гъстата част на гората. Всички са стари и потъмнели от стоенето на открито и забелязвам, че повечето от тях са повредени. Един Пан със счупено копито подскача до останала без лице нимфа, а близо до тях монах без нос като че ли е вдигнал шокиран поглед нагоре. Малко встрани от останалите стои една покрита с воал жена, камъкът, от който е изсечено лицето й, е така майсторски издялан, че напомня на нагънат плат. Ръката й, притисната до сърцето, е зацапана с тъмно, мазно петно, което прилича на съсирена кръв.