Не мога да си представя какво правят тези статуи тук, скрити в гората, но решавам, че ефектът ми харесва. Оставям ги на бавната им разруха и продължавам да се движа по пътя.
Езерото вече не е далеч. Слънцето се отразява в него и повърхността му ме заслепява. Покрай брега е пораснала тръстика, а водата е толкова неподвижна, че имам чувството, че мога да изкопая дупка в нея. Отгоре плуват патици, гъски и други птици и оставят зад гърба си V-образни дири. Поемам дълбоко уханния въздух и усещам как напрежението постепенно напуска раменете ми. Тази сутрин съм достатъчно реалистично настроен, за да съм наясно, че няма да е никак разумно да плувам, но въпреки това идеята продължава да ме привлича.
Изкачвам се до върха на една скала, която се издига над езерото. Там е израснал самотен кестен, чиито клони се простират над водата. Изглежда достатъчно дълбоко за гмуркане, но само на няколко метра забелязвам тъмна сянка, която се спотайва като дебнеща акула. Подводна канара, която само очаква някой достатъчно неразумен да скочи от скалата. Трябваше да се досетя, казвам си аз. Дори в езерото има заложени капани.
Сядам на земята, облягам се на дървото и се взирам във водата. Пътят дотук беше доста уморителен, но съм доволен от направеното усилие. Няма да имам друга възможност. Поне кракът ми не изглежда по-зле отпреди. Превръзката, която Матилде ми направи, вече се е изцапала, но по нея не са се появили кървави петна, а и болката все повече заприличва на сърбеж. Притеснението ме накара да остана още един ден тук, но утре вече няма да има нищо, което да ме спре. И после какво?
Не знам.
Ако има нещо хубаво в това, че стъпих в капана, то е, че престанах да мисля за всичко останало. Докато бях тук, съзнанието ми бе изпълнено с други проблеми и нямах време да се тревожа нито за миналото, нито за бъдещето, но сега всичко приключва. Още една нощ и отново ще съм там, откъдето тръгнах. Крия се в чужда страна, без да имам никаква представа какво ще правя от тук нататък.
Ръцете ми треперят, когато се протягам към пакета с цигари, но преди да успея да запаля, откъм гората се появява спрингер шпаньолът. Патиците по брега на езерото отлитат шумно, когато той се спуска към тях. Арно, мисля си аз и целият се напрягам, но откъм гората не се задава „татко“. Появява се Гретхен с бебето в ръце.
Шпаньолът ме забелязва пръв. Изтичва към мястото под дървото, където съм седнал, и оживено маха с късата си опашка.
— Браво на теб!
Доволен от това разнообразие, започвам да си играя с кучето, като внимавам да не стъпи на крака ми. Гретхен ни вижда и спира. Облечена е в памучна рокля без ръкави, светлосиният цвят подчертава тена й. Роклята е тънка и износена, а краката на момичето са съвсем голи, като изключим джапанките. И въпреки това няма мъж, който не би се извърнал след нея, дори ако се появи така на градска улица.
Подпряла е бебето Мишел на единия си хълбок и то прилича на недоразвит неин сиамски близнак. На другата й ръка виси избеляло червено парче плат, завързано в ъглите така, че да образува торба.
— Извинявай, ако съм те стреснал — казвам аз.
Тя поглежда към пътя, като че ли се колебае дали да се върне обратно. След това за миг на бузите й се появяват трапчинки.
— Не си.
Намества бебето по-удобно, зачервила се е от това, че го е носила в жегата. После вдига червената торба.
— Дойдохме да нахраним патиците.
— Мислех, че само хората в градовете правят подобни неща.
— На Мишел му харесва. А и като знаят, че ги храним, патиците остават тук, така че от време на време можем да си вземаме по някоя.
Разбира се „вземаме“ е евфемизъм за „убиваме“. Дотук със сантименталностите. Гретхен развързва парчето плат и изсипва хляба, а патиците започват да пляскат с крила като луди. Дрезгавите им викове са съпроводени от лая на кучето, което подскача по брега на езерото.
— Лулу! Дръж, моето момиче.
Подхвърля един камък на шпаньола. Докато кучето се спуска след него, Гретхен се качва на скалата и се настанява наблизо, като оставя бебето да седне до нея. То намира една сламка и започва да си играе с нея.
Поглеждам към пътя, почти очаквам Арно да се появи оттам с пушка в ръка. Но гората е съвсем безлюдна. Започвам да изпитвам неудобство, макар че не знам дали причината е предупреждението на бащата или близостта на Гретхен. Тя явно изобщо не бърза да се връща. Единствените шумове идват от кучето, което дъвче камъка, и от Мишел, който прави балончета от слюнка. Ние сме единствените живи същества тук, ако изключим патиците и гъските.