Скелето е толкова високо, че като погледна от върха му, ми се завива свят. Но гледката от тук е много по-добра, отколкото от таванския ми прозорец. Спирам, за да си поема въздух, и виждам езерото сред гората, както и заобикалящите ни хълмове и поля. Сега още по-ясно осъзнавам колко изолирана е фермата. В следващите няколко минути се наслаждавам на тази мисъл, след това се обръщам, за да видя с какво съм се захванал.
По-голямата част от фасадата на къщата, както и една от страните й, е покрита със скеле. Хоросанът между камъните е свален, а някои от тях са извадени и са оставени на платформата. До тях лежат голям чук и длето. И двата инструмента са покрити с ръжда. Чукът е тежък като тухла, а дръжката му е излъскана от употреба. Длетото е заострено като нож, а не плоско като онова, което открих на камъните долу. Натискам стената с него и хоросанът веднага започва да се рони. Ако цялата къща е построена по този начин, е цяло чудо, че не се е сринала.
Изведнъж съм напълно убеден, че това, което правя, е грешка. Знам как се забърква хоросан и имам опит в изграждането на тухлени стени, но това беше преди много години. През няколкомесечната ми работа на строителна площадка не съм научил достатъчно, за да се справя с подобна задача.
Отдръпвам се от стената, без да гледам, и патерицата ми се закача за един от камъните, оставени на платформата. Спъвам се и се облягам на хоризонталната тръба на скелето, за миг залитам навън и нищото зейва между мен и двора, който се намира на десет метра под краката ми. След това се изтеглям назад и цялото скеле започва да скърца и да се люлее от движението.
Постепенно конструкцията се успокоява. Подпирам глава на една от тръбите.
— Какво става?
Поглеждам надолу. Гретхен е излязла от къщата и стои на двора с Мишел на ръце.
— Нищо. Само… проверявам скелето.
Тя прикрива очите си с ръка и вдига поглед към мен.
— Звучеше така, сякаш ще се срути.
Изтривам потните си длани в дънките.
— Все още няма.
Тя се усмихва. Почти не ми е проговорила от онзи следобед, когато й казах, че си тръгвам, но изглежда, най-после е решила да ми прости. Изчаквам, докато се прибере отново вътре, след това се отпускам на платформата с треперещи крака. Господи, какво правя?
Минали са два дни, откакто Матилде ми предложи работата. В началото бях доволен от това, че мога само да си почивам и да възстановявам силите си, обзет от чувство на облекчение, че неочаквано съм намерил убежище. Прекарах целия вчерашен ден под кестена на скалата край езерото, правейки не особено успешен опит да чета „Мадам Бовари“. Понякога успявам да забравя причината, заради която съм тук. След това си спомням и имам чувството, че пропадам. Мислите отново започват да ме разяждат отвътре. Предишната нощ беше най-зле. Няколко пъти успявах да заспя, но после се събуждах, останал без дъх, а сърцето ми биеше като лудо. Тази сутрин, докато наблюдавах как малкото таванско прозорче постепенно просветлява, реших, че не мога да прекарам още един ден в бездействие.
Надявах се, че физическият труд ще ми помогне. Сега обаче, когато съм тук, огромното количество работа започва да ме плаши. Нямам никаква представа откъде да започна. Хайде, можеш да се справиш. Това е просто една стена.
Изправям се на крака и се обръщам с лице към къщата. Близо до мен прозорците на две спални гледат към платформата. Едната от тях е скрита зад дървени капаци, но прозорците на другата са открити. През прашното стъкло се вижда празна спалня. Дъските на пода са голи, тапетите по стените са започнали да падат, вътре има само стар гардероб и метална рамка на креват с гол дюшек. На далечната стена е разположен скрин, а върху него е поставена снимка в рамка. Прилича на сватбена, мъжът е облечен в черен костюм, а жената е в бяло. Прекалено далече е и не мога да различа детайлите, но предполагам, че са Арно и жена му. Начинът, по който изглеждат, съответства на времето, в което най-вероятно са се оженили, а и ми се струва напълно в неговия стил да остави сватбената си снимка в празната спалня.
Тръгвам, тътрейки крак по скелето, за да заобиколя и да погледна къщата отстрани, този път много внимавам къде поставям патерицата. Отстрани къщата изглежда също толкова недовършена, колкото и отпред, сякаш работата е прекъсната внезапно. На средата на платформата, върху сгънат вестник, е оставена голяма празна чаша. Хванала е кафява кора на дъното и върху нея лежи умряла муха. Вдигам вестника, чуплив е като пергамент. Датата му е отпреди осемнайсет месеца. Питам се дали някой се е качвал тук, след като неизвестният майстор е изпил кафето си, оставил е чашата върху вестника и не си е направил труда да се върне. Може би идеята да се махне не е лоша, мисля си, като виждам колко много работа има.