— Тогава започни с хоросана — казва ми тя и отново излиза на двора.
Хвърлям последен поглед на разпилените инструменти в тъмния килер, след това излизам след нея на светло. Матилде ме чака в двора и макар че лицето й както обикновено е напълно непроницаемо, изглежда пребледняла.
— Всичко наред ли е? — питам аз.
— Разбира се.
Вдига разсеяно ръка и подпъхва кичур коса зад ухото си.
— Има ли нещо друго, от което се нуждаеш сега?
— Ами… свършиха ми цигарите. Мога ли да си купя отнякъде наблизо?
Тя обмисля този нововъзникнал проблем.
— Има една бензиностанция, но е прекалено далече, за да…
Вратата на къщата се отваря и Гретхен се появява оттам.
Носи Мишел подпрян на хълбока си и свива устни, когато ни вижда. Подминава ме и вперва сърдит поглед в сестра си.
— Татко иска да говори с него — заявява тя и вирва брадичка със злонамерено задоволство. — Насаме.
За първи път влизам в къщата, откакто преди много време отидох там, за да помоля за вода. Кухнята е с нисък таван, тъмни, дебели стени и малки прозорци, които предпазват от лятната жега. Мирише на пчелен восък, варено месо и кафе. Едната стена е заета почти изцяло от стара готварска печка, а тежките дървени мебели изглеждат така, като че ли са били там поколения наред. Издрасканите бели повърхности на хладилника и фризера имат неуместно модерен вид и не подхождат на цялата обстановка.
Арно почиства пушката си на захабената дървена маса. Очилата с половинки стъкла, кацнали на носа му, му придават нелеп интелектуален вид, който трудно пасва с образа на човека, способен да ме изрита надолу по стълбите. Не вдига поглед и продължава съсредоточено да чисти пушката, сякаш изобщо ме няма. Докато прекарва през цевта тънка тел, подобна на миниатюрна четка на коминочистач, до носа ми достига мирис на смазочно масло и още нещо, предполагам, барут. Арно рязко издърпва телта и звукът, който се чува, наподобява шепота на флейта.
Подпирам се на патерицата.
— Искал си да ме видиш.
Той бавно присвива едното си око и поглежда през цевта на пушката, преди да я остави. Сваля очилата, слага ги в джоба на ризата си и сяда на стола. Едва сега обръща поглед към мен.
— Матилде каза, че си търсиш работа.
Доколкото си спомням, не беше точно така, но не си правя труда да го поправям.
— Да, ако има нещо подходящо за мен.
— Точно в това е въпросът, нали?
Челюстите на Арно се движат енергично, сякаш се опитва да счупи с тях орех. Кожата на брадичката му е увиснала от възрастта като на остарял щангист.
— Дъщеря ми може да приказва каквото си иска, но аз съм този, който решава кой ще работи тук. Някога работил ли си във ферма?
— Не.
— Имаш ли опит в строителството?
— Не особено голям.
— Тогава защо да рискувам да те наема?
Не мога да измисля нито една причина да го прави. Затова мълча и се опитвам да не поглеждам към пушката. Арно изсумтява.
— Защо си тук?
На върха на езика ми е да му кажа, че съм тук заради неговите капани, но това само би го провокирало. Дори да не се страхувам особено, че ще ме застреля, добре съзнавам, че това дали ще получа работата, зависи изцяло от неговото благоволение.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че се чудя защо обикаляш из чужда страна като някой скитник. Прекалено стар си, за да си студент. С какво си изкарваш хляба?
От начина, по който ми говори, разбирам, че Гретхен му е разказала всичко.
— Работил съм различни неща.
— Какви неща? Май не обичаш да говориш за себе си? Да не би да криеш нещо?
За момент се чувствам като в безтегловност. Усещам, че се изчервявам издайнически, когато кръвта нахлува в бузите ми, но се заставям да отвърна на погледа му.
— Не. Какво да крия?
Челюстите на Арно продължават да се движат. Или преживя, или предъвква нещо, което е намерил между зъбите си.
— Очаквам хората да уважават личното ми пространство — заявява той накрая. — Ще останеш да спиш в плевнята. Можеш да се храниш там. Не искам да ми се мяркаш пред очите повече, отколкото е необходимо. Ще ти плащам по петдесет евро на седмица, ако преценя, че си ги заслужил. Това е, ако ти харесва.
— Добре.
Заплащането е нищожно, но в момента парите изобщо не ме интересуват. И въпреки това блясъкът в очите на Арно ме кара да съжалявам, че се предадох толкова лесно. Проявата на слабост е огромна грешка.