Той ме оглежда преценяващо от глава до пети.
— Идеята е на Матилде, не е моя. Не ми харесва, но има работа за вършене и щом тя смята, че трябва да наемем някакъв английски безделник, няма да се противя. Но въпреки това ще те наблюдавам внимателно. Ядосай ме само веднъж и ще съжаляваш жестоко. Ясно?
— Ясно.
Продължава да ме гледа още няколко секунди, за да ми даде да разбера, че не се шегува, след това се пресяга към пушката.
— Хайде, махай се!
Започва да бърше пушката с мазен парцел. Тръгвам куцукайки към вратата, кипя от гняв и унижение.
— И още нещо.
Очите на Арно са студени като лед, докато ме наблюдава над пушката.
— Стой далеч от дъщерите ми.
7
Навън е станало толкова горещо, че дори не си помислям да са върна отново на скелето след срещата с Арно. Освен това е време за обяд, затова, когато Матилде се връща, я изчаквам пред кухнята да приготви храната, след това вземам чинията си и я занасям на сянка до плевнята. Трябва да се охладя, във всеки един смисъл на думата. Все още не мога да се успокоя и вече започвам да се питам дали нямаше да е по-добре да поема риска и да тръгна на път. Но нежеланието, което изпитвам при мисълта за тази възможност, е достатъчно ясен отговор на въпроса. Единственото, което ме очаква отвъд границите на фермата, е несигурността. Трябва ми време, за да реша какво ще правя и ако това означава, че ще трябва да спазвам правилата на Арно, ще го преживея.
Примирявал съм се и с по-лоши неща.
Днес обядът се състои от хляб, домати и парче тъмна наденица с много подправки, за която предполагам, че е домашно приготвена. Има и нещо, което след внимателен оглед определих като туршия от кестени, и малка жълта кайсия за десерт. Мисля, че откакто съм тук, всичко, което съм ял, е било или отгледано, или произведено във фермата.
Изяждам всичко, оставям само костилката на кайсията, след това се облягам назад и започвам да си мечтая за една цигара. От пикантната храна ожаднявам, затова отивам до крана за вода в плевнята. Леко сладникавата миризма, която се носи от изоставените съдове за вино, е по-приятна от миризмата на самото вино. Докато преминавам през правоъгълната циментирана площадка, заобиколена отвсякъде с калдъръм, патерицата ми попада в дълбока пукнатина, която преминава през цялата площадка. Няма достатъчно цимент, мисля си аз, и натискам с патерицата ронещите се ръбове на пукнатината. Ако и тази площадка е била излята от същия майстор, който е работил по къщата, и тук не си е свършил работата както трябва. Отварям крана и пия от шепата си. Водата е студена и чиста, наплисквам лицето и врата си. Бърша очите си с ръце, тръгвам да излизам от плевнята и за малко да се бутна в Гретхен.
— Извинявай, не те видях — казвам.
Тя се усмихва. Облякла е къса фланелка и изрязани дънкови панталонки, учудвам се, че Арно й позволява да ходи в този вид. Носи в ръката си кофа, тази е пластмасова, а не метална като кофите, които Жорж използва. Спрингер шпаньолът, който я следва, започва да подскача около мен и да маха с опашка. Почесвам го зад ушите.
— Трябва да занеса остатъците от храната на прасетата. Но май съм препълнила кофата.
Държи я с две ръце, сякаш й е трудно да се справи със задачата.
— Можеш да ми помогнеш, ако нямаш какво да правиш.
Опитвам се да измисля някакво извинение. Предупреждението на баща й все още звучи в главата ми, освен това не съм сигурен, че ще успея да занеса кофата толкова далече, подпирайки се на патерицата. Гретхен се усмихва по-широко и това подчертава трапчинките й.
— Моля те. Много е тежка.
По нейно настояване и двамата хващаме дръжката на кофата и се опитваме да я носим между нас. Гретхен се хили през цялото време, докато в продължение на няколко метра се мъчим да се движим по този начин, след това аз губя търпение и вземам кофата сам. Изобщо не е толкова тежка, колкото Гретхен се опитваше да я изкара, но вече е твърде късно да променя решението си. Надявам се, че дори Арно няма да възрази, че помагам при храненето на прасетата.
— Брада ли пускаш? — пита Гретхен, докато се движим по черния път покрай лозите.
Опипвам смутено космите по брадата си.
— Не съвсем. Просто не съм се бръснал.
Гретхен накланя глава и се усмихва, докато ме оглежда.