— Може ли да я пипна?
Преди да успея да й отговоря, тя протяга ръка и погалва бузата ми. Топлата кожа на голите й ръце излъчва мирис на изгорял карамел. Отдръпва ръка, а трапчинките й са по-дълбоки от всякога.
— Отива ти. Харесва ми.
Кучето подскача пред нас, докато вървим през кестеновата гора. Гретхен тръгва по една пътека, която се отделя от пътя. Просеката се вие между дърветата и стига до поляна, на която е построена голяма кочина от тел и груби дъски. Встрани от кочината има грозна колиба от бетонови тухли, но Гретхен минава покрай нея, без да каже нищо, и се отправя към кочината.
Въздухът на поляната гъмжи от мухи. Миризмата на амоняк е толкова силна, че чак синусите ме заболяват. Около дузина животни са се излегнали на изровената земя, единственият признак на живот е някое изгрухтяване или махане с ухо. Никога не съм виждал такива прасета. Те са огромни, с груба остра четина на тъмни петна. Излегнали са се на сянка под ламаринените навеси и приличат на неексплодирали бомби, които някой е хвърлил в калта.
Гретхен отваря вратата на оградата и влиза вътре.
— Къде е Жорж? — питам аз и поглеждам с недоверие огромните същества, които се препичат на слънце.
Няма и следа от възрастния мъж, който се грижи за прасетата.
— По това време си е вкъщи да обядва — отговаря тя и задържа вратата отворена, за да я последвам.
— Няма ли да влезеш?
— По-добре да те изчакам тук.
Тя се разсмива.
— Нищо няма да ти направят.
— Въпреки това ще изчакам тук.
Все още изпитвам известно неудобство от това, че съм тук, но идването с патерицата и с кофата в ръка ме е оставило без дъх. Трябва да си почина малко, преди отново да поема по пътя. Гретхен взема кофата, която сега не й се струва никак тежка, избутва кучето, което се опитва да мине през вратата, и отива към коритото за храна на животните. Някои от прасетата надигат глави и изгрухтяват любопитно, но само едно от тях си прави труда да се надигне и да отиде до храната. Отново съм изумен от огромните им размери, те са като торби с месо, които едва се крепят на смешните си нежни крачета, приличат на конски тела върху клечки за зъби.
Гретхен излиза от ограденото пространство и затваря вратата зад себе си.
— Как ги нарече?
— Санглошони. Глигани, кръстосани с черни прасета. Татко ги отглежда от много години, а Жорж продава месото им в града. Много се търси. Много по-вкусно е от месото на обикновените прасета.
Едно от тези създания се дотътря до оградата. Гретхен вдига една изсъхнала ряпа, която се е търколила изпод оградата и я хвърля обратно в кончината. Прасето с лекота я схрусква с челюстите си. Самата гледка изпраща вълни от нова болка в крака ми.
Но на Гретхен изобщо не й прави впечатление. Започва да чеше прасето между ушите, докато то души наоколо с надеждата да открие още храна.
— Не ти ли е неприятно? — питам аз. — Имам предвид факта, че трябва да убивате прасетата?
— Защо да ми е неприятно? — Звучи искрено озадачена. Чува се стържещ звук, когато ръката й минава по острата четина на животното. — Можеш да го погалиш, ако искаш.
— Не, благодаря.
— Няма да те ухапе.
— Вярвам ти.
Забелязвам, че встрани от голямата кочина има едно по-малко оградено пространство. Изглежда съвсем празно, ако изключим покрития с тенекия навес.
— Какво има там?
Гретхен се изправя и избърсва ръцете си, докато отива нататък. Някои от дъските в оградата изглеждат съвсем нови, дървото там е светло и прясно в сравнение с останалите части.
— Тук татко държи нереза си.
— Казваш го така, сякаш е домашен любимец.
Тя прави физиономия.
— Не е домашен любимец. Ужасен е. Мразя го.
— Защо?
— Има зъл характер. Жорж е единственият, който се оправя с него. Веднъж ме ухапа.
Тя протяга загорелия си от слънцето крак и го извива леко, за да видя мястото, където гладката кожа на прасеца й е загрозена от бял белег. Усмихва се.
— Пипни го. Виж колко е грапав.
— Вярвам ти.
Нямам никакво намерение да флиртувам с нея. Дори и да не беше малката дъщеря на Арно, в Гретхен има нещо, което ме кара да се държа на разстояние.
— Ако е толкова лош, защо баща ти не го убие?
Гретхен прибира крака си.
— Трябва му за размножаване.
— Не може ли да си намери друг?
— Скъпи са. Освен това татко си го харесва. Казва, че си върши работата добре.