Все още усещам миризмата на прасетата, докато прекосявам двора и отивам към скелето. През последния час, откакто с Гретхен се върнахме, слънцето вече не грее така силно, но въздухът над калдъръма все още трепти от жега. Горещината не е проникнала единствено във влажния килер. След ярката светлина на двора имам чувството, че влизам в гробница.
Подпирам вратата с торба цимент, за да стои отворена, и изчаквам, докато сенките на предметите придобият конкретни очертания, след това влизам.
Има нещо зловещо в начина, по който е изоставено всичко. Лопатата, забита във втвърдения хоросан, разпилените инструменти и материали, всичко това ми напомня на запазени археологически находки. Когато очите ми привикват към светлината, протягам ръка зад вратата и пипнешком намирам онова, което търся.
Гащеризонът е червен, или поне някога е бил такъв. Сега по него има засъхнал хоросан, мръсотия и масло. Спомням си, че го видях тук, а и Матилде ми каза, че мога да използвам всичко, от което се нуждая. Настръхвам при мисълта, че ще облека чужда дреха, но тя ще ме пази от слънцето. А и колкото и да е мръсен, гащеризонът поне не вони на свински лайна.
Облягам патерицата си на стената, събличам се, докато остана само по боксерки, и обличам гащеризона. Влажната памучна материя неприятно полепва по тялото ми, от нея се носи мирис на застояла пот. Гащеризонът ми става, въпреки че е малко широчък, затова предполагам, че е бил на предишния майстор. Крачолите му са прекалено дълги, за да е на Арно, а Жорж спокойно би могъл да се намести в единия от джобовете.
Преравям джобовете, докато излизам на двора. В страничния откривам чифт кожени работни ръкавици, толкова са втвърдени и сбръчкани, че приличат на ампутирани ръце. Оставям ги настрани заедно с малкия бележник, изпълнен с някакви чертежи и мерки. Като че ли това е всичко, но когато бръквам в джоба за последен път откривам и друго.
Презерватив, все още запечатан в опаковката.
Не е нещо, което очакваш да откриеш в работен гащеризон. Оглеждам отново килера и ми хрумва една мисъл. Досега не се бях замислял, но сега започвам да се питам дали има някаква връзка между недовършения ремонт на къщата и отсъствието на бащата на Мишел. Това би обяснило странното поведение на Матилде, както и реакцията на Гретхен, когато бяхме край езерото. Каза ми, че бащата на Мишел ги е предал и изоставил.
Може би в повече от един смисъл на думата.
Оставям презерватива в единия ъгъл на килера, подпъхвам патерицата под мишница и се изкачвам на скелето. Пръчките на стълбата парят под ръцете ми, а на площадката е горещо като в пещ. Няма никаква сянка и вече съм благодарен, че гащеризонът е с дълги ръкави. Отново започват да ме обхващат съмнения, когато погледът ми се спира върху рушащата се стена, затова вземам големия чук и длетото, преди да имам време да размисля.
— Хайде, да започваме — казвам си и нанасям първия удар.
Има нещо дзен в изчукването на стар хоросан. Работата е тежка и монотонна, но някак хипнотична. При всеки удар на стоманата в стомана се получава чист музикален тон. Ако се спазва правилен ритъм, длетото сякаш пее, всеки нов тон започва да звучи, преди старият да е отмрял.
Всъщност действа успокояващо.
Трябва да спирам, за да си почивам, но скоро намирам темпото, което мога да поддържам. Решавам проблема с наранения си крак, като вземам два-три големи камъка, оставени на платформата и подпирам коляното си на тях. От време на време за разнообразие сядам и работя така. Това, разбира се, не пази превръзката на крака ми от замърсяване, но няма какво да направя.
Не възнамерявам да работя дълго още от първия ден, но скоро губя представа за времето. Едва когато спирам за момент, за да почистя парченце хоросан, попаднало в окото ми, забелязвам колко ниско се е спуснало слънцето. Следобедът се е изнизал, без да го усетя.
След като спирам работата, започват да се обаждат различни болежки. Ръцете и раменете ми са се вдървили и ме болят, а от стискането на чука съм се сдобил със забележителна колекция пришки. На горната част на дланта ми се е появила синина, свидетелство за това колко пъти не съм успял да уцеля длетото.
Нямам нищо против — това са болките на честния труд. Но изглежда, съм ударил и часовника си, защото на циферблата му има пукнатина. Тази гледка разваля настроението ми, имам чувството, че някой ми е ударил шамар. Часовникът още работи, но въпреки това го свалям от ръката си и го пускам в джоба. Не искам да го дочупя, а и ми напомня за неща, които бих предпочел да забравя.