Болката сковава ходилото ми и ме поваля на колене. Лявото ми стъпвало е стиснато от чифт черни полукръгли зъбци. Опитвам се да го освободя, но движението предизвиква нова вълна от болка по дължината на крака ми.
— Господи!
Застивам неподвижно и едва поемам дъх, обзет от паника. Стъпил съм в някакъв железен ловен капан, скрит сред преплетените корени на дървото. Стиснал е крака ми от средата на стъпалото до над глезена, острите му железни зъби са пробили дебелата кожа на ботуша. Забили са се така дълбоко в крака ми, че усещам студения им допир до костта.
Стискам очи в напразен опит да отхвърля случилото се.
— По дяволите! По дяволите!
Но с това не постигам нищо. Изхлузвам раницата, намествам се по-удобно и хващам с две ръце челюстите на капана. Те изобщо не помръдват. Запъвам свободния си крак в корените на дървото и правя повторен опит. Този път, за моя радост, усещам, че капанът поддава, но съвсем не е недостатъчно. Ръцете ми се разтреперват от усилието, а металните зъби се забиват в дланите ми. Бавно отпускам и задъхан се облягам на дървото.
Облизвам раните по ръцете си и оглеждам капана по-внимателно. Изработен е грубо и е леко почервенял от ръжда, но не много, което означава, че не е тук отдавна. Всъщност ми се струва, че пантите са били смазани скоро. Тревожно скоро. Опитвам се да не мисля какво може да значи това и насочвам вниманието си към веригата, с която е закрепен. Къса е и води към дървен клин, скрит между корените на дървото. Дръпвам я няколко пъти и съвсем скоро се убеждавам, че само си губя времето, като се опитвам да я измъкна.
Докато седя така с крак в капана, поставям ръце на земята, за да се избутам в по-удобно положение, и усещам нещо мокро. Бутилката с вода лежи там, където я изпуснах, по-голямата част от съдържанието й вече е попило в сухата земя. Грабвам я, макар че водата е престанала да се излива. Отпивам внимателно, затварям с капачка остатъка и се опитвам да мисля.
Добре, само спокойно. Първоначалната болка се е усилила и сега кракът ми пулсира като зъбобол — от ходилото нагоре по пищяла. Кръвта е започнала да се просмуква през кожения ми ботуш. Като изключим жуженето на насекомите, изпъстрената със слънчеви петна гора е абсолютно тиха. Поглеждам към покривите на фермата. Прекалено далече са и никой няма да ме чуе, ако викам, а аз така или иначе не искам да го правя. Освен ако не се наложи.
Започвам да ровя в раницата и да търся джобното си ножче. Знам, че е някъде там, но докато го търся, пръстите ми попадат на друго. Вадя го и потръпвам от шока.
Снимката е избеляла и с подгънати краища. Нямах никаква представа, че е в раницата. Бях забравил дори, че я има. Лицето на момичето е станало съвсем неясно от гънката през средата, която разкривява усмивката. Зад нея се белее кеят на Брайтън, ярък и ясен на фона на синьото небе. Косата й е руса и изсветляла от слънцето, лицето й е с тен. Изглежда здрава и щастлива.
Чувствам се замаян. Оставям снимката и имам чувството, че дърветата започват да се накланят към мен. Поемам дълбоко въздух, опитвам се всячески да запазя спокойствие. Миналото вече не съществува. Не мога да направя нищо, за да го променя, а настоящето и без това е достатъчно тревожно. Намирам ножчето и се намествам по-удобно. Острието му е дълго около седем сантиметра, има отварачка за бутилки и тирбушон, но няма приставка за отваряне на железни капани. Вкарвам острието между зъбците и се опитвам да ги отворя, но падам назад, когато то се пречупва.
Хвърлям счупения нож и започвам да се оглеждам за друго. До мен има сух клон. Не мога да го достигна, но използвам по-малко клонче, за да го придърпам към себе си, след това вмъквам дебелия му край в челюстите. Металът се забива в дървото, но капанът бавно започва да се отваря. Натискам по-силно и стискам зъби, когато зъбците започват да се отделят от плътта ми.
— Точно така! Хайде!
Клонът се чупи. Челюстите на капана рязко се затварят.
Пищя.
Лежа по гръб, когато болката започва да утихва. Изправям се отново и безпомощно запращам пръчката към капана.
— Копеле!
Вече не мога да се преструвам, че положението не е сериозно. Дори да успея да освободя крака си, се съмнявам, че ще мога да измина много път с него. Но това е по-малкият проблем, защото фактът, че не мога да се освободя, започва все повече да ме плаши.