— Желая ви приятно прекарване! — изсъска тя, а подметките на джапанките й се удряха в камъните, когато с бърза стъпка се отдалечи от нас.
Видях как тръгва по пътя към гората и после погледнах към Матилде. Беше вперила поглед в калдъръма, уморено отпуснала рамене. След това усети присъствието ми и се изправи. Тръгна към микробуса, без да каже нито дума, а аз я последвах.
Мълчи през цялото време, докато кара по черния път към шосето. Когато стигаме до заключената порта, тя спира и слиза от микробуса, като оставя двигателя да работи.
— Аз ще го направя — предлагам й аз.
— Няма нужда.
Очевидно катинарът се отключва трудно, но накрая тя успява да се справи. Отваря портата, като я вдига в последните няколко метра, за да не се влачи по земята. Връща се в микробуса, изкарва го на пътя, след това слиза отново, за да затвори портата. В страничното огледало виждам как заключва катинара, осигурявайки по този начин сигурността на фермата зад нас.
— Защо заключвате непрекъснато? — питам, когато се връща. Спомням си, че портата беше отключена, когато отидох да помоля за вода.
— Баща ми предпочита така.
Според нея това обяснение е напълно достатъчно. Може и така да е, но когато микробусът потегля, продължавам да се питам кой беше оставил портата отключена.
Сега, след като сме извън фермата, имам чувството, че сме навлезли в свят, за чието съществуване съм забравил напълно. Изненадва ме това колко уязвим започвам да се чувствам изведнъж и до каква степен съм свикнал с изолираната вселена на фермата. Но скоро топлата вечер и монотонният шум на работещия двигател ме успокояват. Започвам да се наслаждавам на пътуването. Облягам ръка на отворения прозорец и оставям въздушната струя да се блъска в лицето ми. Във въздуха се носи топлата лятна миризма на цветен прашец и асфалт. Матилде обаче далеч не е така спокойна. И ако съдя по скоростта, с която кара, бърза да се върнем обратно.
Старият микробус се тресе от високата скорост. Сивата лента на пътя се е опънала пред нас. Житните поля стигат до самото шосе, от време на време се появяват високи перести тополи и някакви дебели дървета, които ми приличат на броколи.
Ръката на Матилде леко докосва моята, когато преминава на по-ниска предавка, защото микробусът започва да се задъхва на склона. Става съвсем случайно, но изведнъж вниманието ми се насочва към нея, а не към пейзажа наоколо. Облякла е бяла памучна блуза и е навила ръкавите до малко под лактите.
Ръцете й върху волана изглеждат захабени. Когато протяга ръка към скоростния лост, виждам, че и кожата на кокалчетата й е протрита. Нащърбените й нокти изглеждат розови на фона на кафявата кожа на пръстите.
Мълчанието, което до този момент не забелязвах, започва да ми се струва неловко.
— Къде научи английски? — питам, за да го наруша.
Тя премигва, сякаш мислите й са били много далече.
— Моля?
— Говореше ми на английски, когато за първи път се събудих на тавана. В училище ли го научи?
— Майка ми ме научи. Била е учителка, преди да се омъжи. Преподавала е езици — английски, немски и италиански.
— Значи говориш всички тези езици?
— Не съвсем. Знам малко италиански, но много неща съм забравила.
— Ами Гретхен? — питам аз, спомняйки си неразбирането, изписано по лицето на сестра й, когато заговорих на английски.
— Не. Майка ми почина, преди Гретхен да порасне достатъчно, за да учи — казва сухо Матилде и добавя: — Пристигнахме.
Влиза в предната част на бензиностанцията. Тя прилича повече на боядисана в бяло барака с две бензинови колонки. Но отпред има избеляла реклама на „Стела Артоа“, няколко очукани маси и столове стоят под ламаринения навес и показват, че освен бензиностанция тук има и бар.
Матилде спира до една от бензиновите колонки. Изглежда съвсем спокойна, но под отворената яка на блузата й се вижда пулсираща артерия, която бие като механичен чук. По някаква причина изпитвам съжаление към нея и следващите ми думи са точно толкова изненадващи за мен, колкото и за нея:
— Искаш ли да пийнем по нещо?
Тя ме поглежда и за миг в очите й се появява нещо като безпокойство. След това чувството изчезва.
— Не, благодаря — казва тя. — Но трябва да заредя, има време ти да пийнеш нещо.
Усещам, че се изчервявам, докато разкопчавам предпазния колан. Той се плъзва нагоре и изведнъж в съзнанието ми се появява образът на изцапания с кръв колан на аудито и ме кара бързо да се измъкна от буса. Чувам зад гърба си шума на помпата, докато нагласям патерицата си и тръгвам по прашния цимент към бара.