Има нещо много странно в логиката й, но не изпитвам никакво желание да споря с нея.
— Виж, извинявай, че ти се скарах. Просто не очаквах да заваря някого тук.
Изглежда, думите ми укротяват гнева й. Без да проявява някакъв признак, че възнамерява да си тръгне, тя се обляга на люлеещото се конче и започва да гали гривата му, в това време аз вадя цигарите и запалката от джоба си и ги хвърлям на леглото.
— Може ли да пробвам една?
— Пушиш ли?
— Не.
— Тогава не трябва да започваш.
Знам, че се държа лицемерно, но нищо не мога да направя. Гретхен се цупи.
— Защо си в такова лошо настроение?
— Просто съм уморен. Имах тежък ден.
Тя обмисля отговора ми и усуква около пръстите си кичур от гривата на кончето.
— Колко дълго ще останеш? Докато свършиш цялата къща ли?
— Не знам.
Упорито се опитвам да не мисля толкова напред.
— Татко казва, че бягаш от нещо.
— Татко не може да знае всичко.
— Знае повече от теб. Дори не съм сигурна, че те харесва. Но ако се държиш добре с мен, ще му кажа няколко добри думи за теб.
Не отговарям. Надявам се, че ще схване намека и ще си тръгне, вземам още една фланелка от леглото и я прибирам. От нея изпада нещо.
Снимката.
— Какво е това? — пита Гретхен.
— Нищо.
Отивам да я вдигна, но Гретхен ме изпреварва. Държи снимката далече от мен и ме дразни.
— Коя е тя? Мислех си, че нямаш гадже.
— Нямам.
— Тогава защо носиш тази снимка със себе си?
— Забравих да я изхвърля.
— Значи ти е все едно какво ще се случи с нея?
Гретхен се ухилва, взема запалката от леглото, щраква я и задържа снимката над нея.
— Недей — казвам аз и се присягам.
Тя се извърта, все още държи снимката над запалката.
— Ахааа, а твърдиш, че не ти пука какво ще стане с нея!
— Виж какво, дай ми я.
— Няма да ти я дам, преди да ми кажеш кое е момичето — заявява тя и натиска запалката. — Ще трябва да побързаш…
Посягам към снимката. Гретхен се кикоти от удоволствие, отдръпва ръка и в този момент един от ъглите на снимката попада в пламъка. Следва силна жълта светлина и лъскавата картичка лумва моментално. Гретхен изпищява и я пуска. Избутвам горящата снимка от леглото, опитвам се да я угася, а в това време образът върху нея почернява и се сгърчва. Но пламъкът продължава да гори, а в таванското помещение е пълно със суха дървесина. Грабвам бутилката вода, която стои до леглото, и бързо я изливам върху снимката.
Чува се пращене и пламъкът угасва съвсем.
В помещението се разнася миризма на изгоряло. Впервам поглед в локвата вода и пепел на пода.
— Заради теб си изгорих пръстите — заявява Гретхен сърдито.
Оставям бутилката на земята.
— Най-добре е да си тръгваш.
— Не съм виновна. Не трябваше да се опитваш да я вземеш.
— Баща ти ще се чуди къде си.
Тя се поколебава, но споменаването на Арно има ефект. Не се обръщам, докато не излиза от помещението. Когато стъпките й напълно отзвучават, се навеждам и започвам да ровя в мократа пепел. От снимката не е останало абсолютно нищо, освен едно бяло ъгълче с черно по края.
Пускам го отново на пода и отивам да потърся нещо, с което да почистя.
Лондон
Една вечер след работа Клоуи изчезва. След последния час бях излязъл заедно с Калъм и някои от учениците. Не бяхме в „Домино“, вече не. Едно време ми беше приятно, че мога да вдигна поглед и да видя как Клоуи работи зад бара, да чакам по-спокойните моменти, когато може да дойде и да седне при нас. Сега вече всичко това не ми доставя удоволствие.
— Трябва ли да ме проверяваш? — попита ме тя една вечер, когато й казах, че ще намина да я видя.
— Не — отговорих учудено. — Ако не искаш да идвам, просто го кажи.
Тя сви рамене и се обърна.
— Както искаш.
Минава един часът, когато оставям Калъм и се прибирам в апартамента. Миризмата на маслени бои и терпентин вече не е така силна. Клоуи не е рисувала отпреди заминаването ни в Брайтън, но това е нещо, за което и двамата не говорим.