— Моля те, недей…
— Спа ли с него?
— Не — изкрещява тя, изведнъж обзета от гняв. — Нищо не се случи, ясно ли е? А сега ме остави на мира.
— Да те оставя на мира? Щях да умра от притеснение! Реших, че е станал някакъв инцидент или… или че си била нападната. Сега се появяваш, съобщаваш ми, че си била с друг мъж и очакваш да си замълча?
— Изобщо не ти влиза в работата, разбра ли?
Замръзвам и просто впивам поглед в нея. Все още кипя от гняв, но напълно съзнавам, че ако му се отдам, после няма да има връщане назад.
— Наистина ли мислиш това, което каза?
— Не. Не знам. — Започва тихо да плаче. — Съжалявам!
Изтичва в банята и заключва вратата. Седя там и не чувствам нищо, абсолютно нищо.
9
На следващата сутрин вече съм станал, когато Матилде идва да ми донесе закуската, събуди ме главоболието от препиването и непрекъснатото кукуригане на петела отвън. Снощи изпих още една бутилка вино с вечерята и независимо от мнението ми за „Шато Арно“, не може да му се отрече, че е силно. Слизам по стълбите и поставям главата си под крана, така свалям и последните следи от съня. Водата капе от косата ми, докато седя по боксерки пред плевнята и се наслаждавам на ранната прохлада, която гали голата ми кожа.
Утрото е прекрасно като всяко друго утро, откакто съм тук. Небето е безкрайно синьо, все още не е нажежено до бяло от горещината, която ще дойде. На хоризонта се вижда черната ивица на един облак, но той е прекалено далеч и в него няма нищо заплашително.
Подритвам леко към ръждивочервената кокошка, която явно е твърдо решена да кълве около крака ми, и вдигам поглед, когато чувам стъпките на Матилде.
— Добро утро — поздравява тя.
Както винаги лицето й не издава почти нищо. Оставя таблата със закуската на земята до мен. Над чашата с кафе се вдига едва забележима пара, а хлябът мирише така, сякаш е прясно опечен. Двете обелени яйца лежат едно до друго върху чинията и ми приличат на нечии задни части.
— Виж какво направих — казва Матилде и ми показва нещо, което носи под мишницата си. — За крака ти е.
Показва ми един гумен ботуш, по-голямата част от който е изрязана и е останала само подметката. От двете й страни са пробити дупки и от тях висят връзки за обувки.
— Хубаво е — смотолевям аз, не знам какво да кажа. — Благодаря.
— Това ще предпазва превръзката. Реших, че така ще ти е по-удобно, докато работиш — казва тя и отмята косата си.
За първи път ми се струва, че проявява известна нервност.
— Искам да те помоля за една услуга — продължава тя. — Гретхен ми каза, че си бил учител по английски.
— В частна школа — отговарям аз предпазливо. — Не в редовно училище.
— Би ли й преподавал?
— Ами… не мисля, че е…
— Ще ти плащам — прекъсва ме тя бързо. — Не много. Но не е необходимо да й даваш специални уроци. Просто… разговаряй с нея.
Искам да откажа. След случилото се снощи стигнах до извода, че колкото по-малко работа имам със сестра й, толкова по-добре.
— Ти самата не можеш ли да й преподаваш?
— Моят английски не е достатъчно добър — казва тя и извинително свива рамене. — А и тя не обича да й казвам какво да прави.
— Какво мисли баща ти по въпроса?
— Той няма да е проблем.
Което не е съвсем същото като да одобрява начинанието, но Матилде го познава по-добре от мен. Тя очаква отговора ми и колкото и да се мъча, не мога да измисля причина да откажа.
— Може би мога да й дам някой и друг урок…
Усмивката на Матилде е далеч по-сдържана от тази на сестра й, но когато се появи, я кара да изглежда много по-млада.
— Благодаря ти.
Наблюдавам я, докато се отдалечава към двора на къщата, след това внимателно разглеждам обувката. Мирише на стара гума и може би й е отнело само няколко минути да я направи. Въпреки това съм трогнат, не си спомням кога за последен път някой е правил нещо за мен. А и ще улесни живота ми значително. След закуска я слагам и установявам, че наистина мога да стъпвам, дори мога да отпусна тежестта си достатъчно, че да направя няколко неуверени крачки.
На скелето ми дава усещане за сигурност и стабилност, каквото нямах досега. Вземам чука и всячески се старая да не обръщам внимание на главоболието, което кара главата ми да пулсира в такт с всеки удар, надявам се усилието да ме изпоти и да се отърва от махмурлука. Пришките по дланта ми са се разранили, но не мога да се накарам да сложа изцапаните с пот ръкавици, които открих в джоба на гащеризона.