— Не, не работиш. Пиеш кафе.
Усмивката й е едновременно провокативна и самоуверена. В Гретхен има нещо, което ми напомня за котка — гальовна и мъркаща, когато очаква да я погалиш, но и способна да те разкъса с нокти, ако настроението й се промени.
Никога не съм бил спокоен в присъствието на котки.
— Въпреки това работя — отвръщам.
Главата ми пулсира, махмурлукът се връща с пълна сила.
Тя сяда на леглото и започва да полюшва единия си крак.
— Ти да не си гей?
— Не съм.
— Сигурен ли си? Отказваш покана от хубаво момиче, според мен си гей.
— Добре, гей съм.
Изглежда, напълно е забравила случката със снимката в таванското помещение. Но щом тя не я споменава, и аз няма да го направя. Усмихва се палаво, ляга на леглото, подпира се на лакти и подгъва единия си крак.
— Не ти вярвам. Мисля, че просто си срамежлив и имаш нужда от нещо, което да те отпусне. — Повдига вежда и продължава да се усмихва. — Е?
— Ей, ти там горе!
Усмивката на Гретхен изчезва, когато чува виковете на Арно откъм двора. Поглеждам надолу от скелето, надявам се, че ще е достатъчно разумна да замълчи. Арно стои на калдъръма, вперил гневен поглед в мен. Шпаньолът е до краката му, наострил е уши и също гледа нагоре.
— Какво правиш?
Не знам какво може да види и да чуе от мястото, на което е застанал. Устоявам на желанието да погледна през рамо.
— Почивам си.
— Нали преди малко започна — поглежда ме недружелюбно и поклаща глава. — Слез тук долу.
— Защо?
— Имам друга задача за теб.
Не знам дали да изпитвам облекчение.
— Каква друга задача?
— Ще помагаш да заколим едно прасе. Освен ако не си прекалено чувствителен.
Надявам се, че се шегува. Но очите му светят и ме наблюдават внимателно, предизвикват ме да откажа. А аз не искам да оставам тук горе повече от необходимото, не мога да разчитам, че Гретхен няма да направи някоя глупост.
— Ще те настигна.
Обръщам се, преди да успее да каже нещо друго. За миг, преди да погледна в спалнята, пред очите ми е образът на Гретхен върху леглото, толкова е ярък, че почти виждам загорялата й кожа на фона на избелелите сини райета на дюшека.
Леглото е празно. Спалнята също. По прашните дъски на пода се виждат едва забележими следи, оставени от краката й на влизане и на излизане от стаята.
Затварям прозореца, доколкото мога, и се отправям към стълбата.
Арно и Жорж вече са избрали една от свинете. Докато вървя по пътеката към свинарниците, чувам квичене и груби възгласи. Когато излизам на поляната, виждам как Жорж е подкарал обреченото животно към вратата на кочината, която Арно държи отворена. Оставалите свине, съвсем разумно, са се скатали. Струпали са се в далечния край на ограденото пространство, колкото е възможно по-далече от двамата мъже. В съседната, по-малка кочина се вижда тъмната сянка на нереза, който се движи важно напред-назад покрай оградата и възбудено грухти.
Свинята, която Жорж е подкарал към вратата, е сравнително малка, не по-голяма от лабрадор, но все пак изглежда достатъчно едра, за да го събори на земята. Той обаче очевидно знае какво прави. Кара я да се движи, като я пляска с тънка пръчка и едновременно с това я направлява с една квадратна дъска, която държи притисната до главата й. Нито той, нито Арно показват, че са ме забелязали, докато изкарват свинята от кочината. Арно върви по петите на Жорж, който е подкарал животното към усамотената колиба в единия край на поляната. Постройката започва да ми изглежда странно зловеща.
— Затвори я — нарежда той и ми показва с жест отворената врата на кочината.
Отминава, без да изчака да види дали съм изпълнил нареждането. Останалите прасета започват да се придвижват към вратата, затова я затварям бързо и я залоствам с телена скоба, която закачвам за стълба на оградата. Арно изругава. Обръщам се и виждам как отпраща с ритник шпаньола, който се е приближил прекалено много. Кучето изскимтява и побягва надолу по пътеката.
Успяват да докарат свинята до входа на колибата, преди тя да започне да се дърпа. В този момент квиченето й става неистово, като че ли нещо в мястото я кара да изпадне в паника. Жорж натиска ужасеното животно с дъската с всичка сила, а Арно се опитва да препречи пътя му с крака, за да не избяга.
— Ти само ще гледаш ли? — изкрещява той към мен.
Прекосявам и заставам срещу Арно, така че свинята няма къде да отиде, тъй като Жорж я подпира отзад. Слагам ръка на гърба й и започвам да я бутам. Четината й е груба и остра. Твърда като боксова круша. Жорж я шибва с пръчката и свинята побягва през вратата.