Вътре квиченето й се чува още по-силно, звукът отскача от твърдите стени и бетонния под. Стоя до входа, не ми се иска да влизам.
— Влизай вътре и затвори вратата — сопва се Арно. — Остави горната част отворена.
Изпълнявам. Вратата е като на конюшня, разделена на две части. В малкото помещение няма никакви прозорци, единствената светлина навлиза през отворената горна част на вратата. Мухите жужат оживено, опитвам се да потисна отвращението си от вонята на засъхнала кръв и изпражнения. В средата на колибата е поставена каменна плоча, висока до кръста ми. Точно над нея на тавана е закрепена релса, от която виси макара с верига и кука. Стоя близо до вратата, когато Жорж взема от плочата голям чук с дълга дръжка. По-голям е от чука, който използвам аз, но възрастният мъж го вдига с лекота, вените и сухожилията се очертават по огромните мускули на ръцете му.
Прасето се бута слепешката в ъгъла, като че ли вече е разбрало, че няма изход. Жорж отива при него и вади нещо от джоба си. Някакви зеленчуци. Пръска ги на пода пред него, като в същото време го чеше зад ушите и му говори нещо окуражително. След малко животното се успокоява достатъчно, за да усети храната. Все още е възбудено, започва да я души. Жорж го изчаква да наведе главата си и да започне да яде и го удря с чука между очите.
Потръпвам, когато чувам тъпия звук от удара. Прасето се стоварва на земята и започва да подритва с крака като куче, сънуващо, че гони заек. Жорж го сграбчва за задните крака, а в това време Арно бързо дръпва веригата на макарата, която издрънчава. Омотава я около краката на прасето и вкарва куката в по-горна брънка, за да го задържи неподвижно. Изправя се, премигва от болка и започва да разтрива гърба си.
— Помогни ми.
Не помръдвам от мястото си.
— Хайде, не стой като закован!
Правя усилие да пристъпя напред. Той бутва част от веригата в ръката ми. Жорж идва и я хваща заедно с мен. Патерицата все още е под мишницата ми. Колебая се, не знам какво да правя с нея, след това я оставям да падне и да се подпре на стената. Арно се отдалечава, пристъпвайки вдървено.
— Дърпайте.
Веригата е студена и груба. В продължение на няколко сантиметра се движи свободно, но след това запъва от тежестта на животното. Разнася се ужасна воня, докато прасето изпразва червата си. Веригата потреперва в ръцете ми, усещам, че Жорж я опъва. Опъвам и аз. Изгубил съм всякаква воля. Дърпам, когато той дърпа. Усещам напрежение в гърба и в мускулите на ръцете си. Задницата на прасето се вдига от пода и в следващия момент то увисва във въздуха. Все още потръпва, все още с живо. Издигаме го още по-високо.
— Добре.
Арно слага спирачка на веригата, за да не се изхлузи обратно. Ние с Жорж я пускаме. Макарата скърца върху релсата, докато Арно я придвижва, така че прасето да увисне точно над каменната плоча. Полюлява се като махало. Жорж си слага кожената касапска престилка, която е взел от закачалката на стената, твърда е и е покрита с тъмни петна. Докато той я завързва, Арно взема от ъгъла широка алуминиева кофа. Поставя я точно под главата на прасето и спира люлеенето на тялото му с ръка. Жорж отново отива до плочата и този път взема касапски нож с дълго острие. Наблюдавам всичко това, но имам чувството, че не присъствам в действителност. Тогава, в момента, в който Жорж се приближава до прасето, Арно се обръща към мен с ехидна усмивка.
— Искаш ли ти да го направиш?
Грабвам патерицата, а в това време Жорж забива ножа в гърлото на прасето. Чувам как нещо плисва в алуминиевата кофа зад гърба ми и в следващия миг съм навън. Успявам да измина няколко метра, преди да се превия на две, яйцата, които изядох за закуска, се надигат в гърлото ми, придружени от обилно количество жлъчка. Ушите ми започват да бучат и ярко осветената поляна изведнъж притъмнява. Чувам отново тъпия удар на чука и виждам как от черепа на прасето бликва кръв. Върху тази картина започват да се наслагват други образи, едно повалено тяло се слива с друго — някой пищи, кръвта блести в черно под болнавата светлина на уличните лампи…
Бученето в главата ми преминава в равнодушно бръмчене на мухи. Поляната се появява пред очите ми и отново се връщам в действителността. Чувам, че някой излиза от колибата.
— Стомахът ти май не издържа, а?