Жорж се появява отново, в едната си ръка носи дълга дъска, а в другата кофа. Без да спира, пуска дъската на земята и отива към кочината на няколко метра встрани от нас. Навежда се през оградата, плясва с ръце и започва да цъка с език. Прасето е прекалено разгневено, за да му обърне внимание, но в следващия момент се спуска към това ново предизвикателство. Преди да стигне до него, Жорж изсипва в кочината част от съдържанието на кофата. Оттам се понася гадна и сладникава миризма на карантия. Нерезът спира и започва подозрително да души предложеното лакомство. След това заравя зурлата си в него, като продължава да грухти раздразнено.
Арно въздъхва с облекчение и се отдръпва от дъската. Аз понечвам да го последвам.
— Дръж я там!
Отправя се с вдървена походка към Жорж. Без да откъсва поглед от прасето, възрастният мъж вади от джоба си чук и няколко пирона и ги подава на Арно.
— Трябва да се направи нова ограда — казва му той.
— Засега и тази е добра.
Имам чувството, че не за първи път спорят по този въпрос. Жорж мълчи, но е ясно, че не е съгласен.
— Накарай го да се махне оттук — казва Арно.
Жорж взема кофата и отново започва да цъка с език. Нерезът подтичва след него като кученце, докато мъжът отива към другия край на кочината. Когато се отдалечават достатъчно, изсипва още карантия от кофата. Нерезът веднага се нахвърля да яде. Арно с мъка вдига дъската, която Жорж е оставил на земята.
— Добре, можеш да се махнеш оттам.
Краката ми треперят. Отдръпвам се встрани, подскачайки и се облягам на оградата, надявам се, Арно да не забележи, че се треса. Патерицата лежи на земята. Арно я подритва и се ухилва.
— Май вече за нищо не става.
Прав е. Подплатата в горната й част е разкъсана на парчета, а металът е огънат и изкривен. Опитвам се да се подпра на нея. Безполезна е. Изненадва ме усещането за безпомощност, което изпитвам, но не искам да се издам пред Арно.
— Какво яде това животно, когато не му давате алуминий? — питам аз.
Арно се подсмихва. Струва ми се, че инцидентът е подобрил настроението му.
— Прасетата ядат абсолютно всичко. А старият Баярд е готов да хапне всичко, до което се добере. Извади късмет, че стъпи в капана, а не в челюстта му. В противен случай сега щеше да си с един крак по-малко.
Поглеждам тревожно към нереза, докато Арно поставя дъската на място и започва да я прикрепя с пироните. Прасето продължава да се храни, вече се е успокоило и Жорж го чеше по гърба с четка с дълга дръжка. Струва ми се, че е достатъчно кротък, но забелязвам, че старият човек продължава да стои от другата страна на оградата. После виждам как излива нещо от едно шише върху четината на животното и продължава да го чеше. Сигурно е оцет, мисля си, спомняйки си думите на Гретхен.
— Винаги ли подлудява така, когато колите прасе? — питам аз.
Арно стиска пироните в уста, но въпреки това отговаря:
— Ако вятърът довее миризмата на кръвта към него.
— Защо не си намериш някой по-малко злобен?
Арно ме поглежда кисело, забива пирона докрай и се премества в другия край на дъската.
— Той е добър нерез. Трябва му веднъж, най-много два пъти да го пусна при някоя свиня и работата е готова.
Долавям в гласа му чувство на гордост. Взема следващия пирон от устата си и с три удара го забива в дъската.
— Човек не се отказва от расов екземпляр за разплод само защото е с лош характер.
— Ами свинята, която току-що закла?
— Беше ялова. Пробвах Баярд достатъчно пъти с нея и беше ясно, че нищо няма да излезе. Щом не ражда, нямам нужда от нея.
— Нищо чудно, че ти е толкова сърдит, щом убиваш женските му.
Арно се разсмива.
— На Баярд не му пука за тях. Просто няма търпение да получи карантията.
Изправя се и примижава от болка. Започва да разтрива гърба си и ми връчва чука и пироните.
— Хайде, свърши и ти нещо полезно.
Оставя ме да довърша работата и си тръгва от поляната, без да ме погледне повече.
Лондон
Известно време след изчезването на Клоуи през онази нощ нещата са почти нормални. Не сме забравили за случилото се, но и двамата избягваме темата. Бях реших да приема, че казва истината, когато твърдеше, че не е станало нищо, а и самата Клоуи явно правеше опит да остави зад гърба си случайното прегрешение. Ако не мислех за това, почти можех да повярвам, че нищо между нас не се е променило.