Но не беше така.
От време на време отново я чаках да свърши работа в бара. Никой от нас не искаше да признае какво всъщност се крие зад това, а именно че вече й нямам доверие. Това е част от негласното споразумение, което сме постигнали.
Една нощ, когато пристигам, в заведението, я заварвам на бара с един мъж. Той седи на висок стол, а тя е застанала до него; в първия момент решавам, че е някой клиент. След това забелязвам как двамата са се привели един към друг, виждам мрачното изражение на Клоуи, докато слуша какво й говори. Спирам за малко, за да дойда на себе си, след това приближавам към тях.
Клоуи вдига поглед и ме вижда. Очите й леко се разширяват, не мога да преценя дали е от шока, или е от страх какво ще последва. Мъжът също се оглежда, но аз не спирам поглед върху него. Опитвам се да изкривя устните си в нещо като усмивка.
— Здрасти. Готова ли си да тръгваме?
По лицето на Клоуи пробягват нервни тръпки.
— Подранил си.
Хвърля бърз поглед към мъжа. Той е впил поглед в мен и едва сега и аз се извръщам към него. Смущението на Клоуи става още по-силно.
— Шон, запознайте се, това е, това е Джулс.
— Здравей, Шон — казва той.
Изглежда около трийсетгодишен. Привлекателен, с набола брада и добре оформено във фитнеса тяло, което ме кара да мисля, че се мъчи да компенсира почти женствените си очи с дълги мигли. Опитва се да докара вид на момче от улицата, но коженото яке и изтърканите дънки са твърде скъпи за целта.
Веднага ми става ясно кой е. Оглежда ме с лукава снизходителна усмивка, като че ли и той знае кой съм аз.
Обръщам се към Клоуи.
— Колко ще се забавиш?
Тя не може да ме погледне в очите.
— Десет минути.
Навежда глава и бързо отива да обслужи клиент. Усещам, че мъжът, когото тя нарече Джулс, ме наблюдава. В този момент съжалявам, че съм отказал цигарите, така нямаше да се чудя къде да си дяна ръцете.
— Значи си учител — казва той.
— Засега.
Мисълта, че Клоуи му е говорила за мен, ми е ужасно неприятна.
Той се усмихва, загледан в чашата си с водка.
— Засега, значи? Явно имаш големи планове.
Не отговарям. Настанил се е удобно на високия стол, оставил е скъпите му дрехи да говорят сами за себе си. Не го питам с какво се занимава, изобщо не искам да знам.
— Значи вие с Клоуи…
— Какво ние Клоуи?
— Нищо — изглежда развеселен. Започвам да се чудя дали е пиян, или пък е взел нещо. — Чух, че преди известно време сте срещнали един мой приятел.
— Така ли? — опитвам се да изглеждам равнодушен, но въпреки това започва да ме гризе любопитство.
— Един мъж на име Лени.
Името не ми говори нищо. След миг се сещам. Съмнителният тип, който онази нощ ни беше спрял на улицата да ни пита колко е часът, макар да имаше часовник на ръката. Клоуи го бе нарекла Лени.
Джулс се плъзва от високия стол и става.
— Трябва да тръгвам. Кажи на Клоуи, че пак ще й се обадя.
Нямам сили да му отговоря. Потъвам в мислите си, докато чакам Клоуи да привърши. Излизаме и тръгваме по улицата. Надявам се, че ще каже нещо, но тя мълчи. Не обелва нито дума.
— Кой беше този? — питам накрая.
— Кой?
— Джулс.
— О, просто клиент.
Спирам. Клоуи прави още няколко крачки, високите й токчета потропват по тротоара, след това усеща, че не съм до нея, и се обръща. За пръв път, откакто влязох в бара, ме поглежда в очите.
— Клоуи, недей.
— Какво недей?
— Не се отнасяй с мен като с идиот. Той беше, нали?
Обръща се и продължава да върви по улицата. Тръгвам след нея.
— Какво искаше?
— Нищо.
— Тогава защо беше дошъл?
— Дойде да пийне нещо. Нали се сещаш, хората правят такива неща.
— Отново ли се виждаш с него?
— Не! Не аз решавам кой влиза в проклетия бар, нали?
Тя избързва и се отдалечава от мен. Настигам я, заставам пред нея и препречвам пътя й. Дъхът ни се вижда ясно на светлината на уличната лампа.
— Клоуи… — думите засядат в гърлото ми. — Какво става? Защо се държиш така?