Чувам шум отвън и виновно затварям тефтерчето. Оказва се, че е Жорж. Старият мъж прекосява далечния край на двора с по една дрънкаща кофа във всяка ръка. Успокоявам се и се усмихвам мрачно на реакцията си. Това да ти е за урок. Отварям на друга страница и започвам да записвам какво трябва да купя.
След като привършвам, отново отивам в къщата. Вратата е отворена и Матилде е заета с разфасоването на един одран заек. Купата с току-що набрания зелен фасул е до нея, а тя се опитва да отдели крака на заека от ставата, като го реже с нож и го извива.
— Готов съм да отидем за цимента — казвам аз.
Откъм другата част на кухнята, която остава скрита зад вратата, се чува сумтене.
— Време беше. Достатъчно дълго се мота.
Не бях разбрал, че Арно е там. Отварям вратата по-широко, за да мога да го видя. Седнал е до издрасканата кухненска маса, а пред него има голяма чаша кафе, държи на коляното си Мишел, който гризе коричка хляб.
— Къщата е голяма — отговарям аз, не знам защо думите му ме обиждат.
— Не е чак толкова голяма. Чудя се какво правиш горе на скелето по цял ден.
— Ами, как да ти кажа. Пека се на слънце, чета, гледам телевизия.
— Няма да се учудя. Определено не си свършил много работа.
Никой от двама ни не влага особен хъс в спора. Размяната на такива реплики между нас се е превърнала в ежедневие. Което изобщо не означава, че изпитваме симпатия един към друг.
Арно дава на Мишел една коричка, която преди това е потопил в кафето си.
— Не трябва да яде подобни неща — казва Матилде.
Баща й се смее, когато внукът му натъпква подгизналия хляб в устата си.
— Харесва му. Той сам знае кое е най-добро за него.
— Още е малък.
Арно потапя втора коричка в чашата си.
— Хайде, стига, това е само кафе.
— Не искам…
Арно удря силно с длан по масата.
— Глуха ли си?
Мишел подскача от вика му и сбръчква лице. Арно хвърля последен гневен поглед към Матилде.
— Виж сега какво направи!
Започва да подхвърля детето нагоре-надолу върху коляното си.
— Шшшт, тихо, ти си мъж. Ето, виж, тук има още.
В момента, в който се обръща към внука си, гласът и изражението на лицето му омекват. Мишел грабва натопеното парче хляб и го размазва около устата си. Матилде мълчаливо довършва разфасоването на заека. Твърдата извивка на гърба и червените петна, избили по врата й, са единствената проява на протест.
Една врата в задната част на кухнята се отваря и Гретхен влиза вътре. Усмихва се, когато ме вижда, и това е напълно достатъчно да развали настроението на Арно.
— На какво се хилиш? — пита той грубо, докато тя се мотае из кухнята.
— На нищо.
— На мен не ми прилича на нищо.
— Не мога ли да се усмихвам, когато поискам?
— Зависи на какво.
Острият му подозрителен поглед се премества от по-малката му дъщеря към мен. Има огромна разлика между заяждането преди малко и истинската неприязън, с която ме гледа в момента. Изведнъж атмосферата в кухнята се нажежава, дори Мишел млъква и поглежда към дядо си.
След това Матилде идва и застава между нас. Прави го толкова небрежно, че би могло да се приеме за случайност.
— Изчакай ме до микробуса, докато донеса ключа — казва тя.
Никак не съжалявам, когато тръгвам. Затварям вратата след себе си, но изминавам едва няколко крачки и чувам приглушен звук от счупени чинии, последван от пронизителния писък на Мишел. Тръгвам през двора към микробуса.
Един обикновен ден в семейство Арно.
Лицето на Матилде не изразява никакви чувства, когато се задава откъм къщата. Доближава до мен и ми подава връзка ключове.
— Големият ключ е за катинара на портата. Затвори го след себе си.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Не.
Обикновено безизразното й лице този път изглежда напрегнато.
— Можеш ли да караш?
— Да, но…