Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.
Усещам, че се раздвижва до мен.
— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.
2
Едно око се е втренчило в мен. Черно е, но центърът му е замъглен от перде, сива мъгла, изпъстрена с тъмни петна. От нея излизат множество линии и се разпростират като вълни. В един момент те изчезват и се появява грапавата повърхност на дърво. Окото се превръща в чвор, мъглата — в паяжина, легнала върху него като прашно одеяло. Покрита е с останки на отдавна умрели насекоми, но от паяка няма и следа.
Не знам колко време стоя така, загледан в нея, преди да разбера, че това е дървена греда, груба и остаряла от времето. Малко след това осъзнавам, че съм буден. Не изпитвам никакво желание да мърдам, топло ми е и се чувствам удобно, а за момента това е достатъчно. Съзнанието ми е напълно празно, стига ми това да наблюдавам паяжината над мен. Но в мига, в който мисълта минава през главата ми, тя вече не е истина. С идването в съзнание в мен нахлуват въпроси и внезапна паника — кой, какво, кога.
Къде?
Надигам глава и се оглеждам.
Лежа в легло на напълно непознато място. Не съм нито в болница, нито в полицейски участък. Слънцето влиза през един-единствен малък прозорец. Гредата, в която съм впил поглед, е греда на покрив, част от триъгълната дървена конструкция, която стига до пода и от двете страни. През процепите между плочите, с които е покрит покривът, се процеждат струйки дневна светлина. Значи се намирам в таванско помещение. Видът му е като на плевня. Помещението е дълго, с голи дъски по пода и два фронтона в двата края, до единия от които е допряно леглото ми. Покрай неизмазаните каменни стени са натрупани всякакви боклуци и мебели, повечето от които счупени. Усеща се миризма на застояло, на много изминали години, на старо дърво и на камък. Горещо е, но не е непоносимо.
Светлината, навлизаща през прашния прозорец, е свежа, като че ли е ранно утро. Часовникът все още е на ръката ми и показва седем часа. И като че за да потвърди, че е сутрин, някъде отвън се дочува дрезгаво кукуригане на петел.
Нямам никаква представа къде се намирам и какво правя тук. След това се размърдвам и острата болка в крака бързо ми връща спомените. Отмятам чаршафа, с който съм завит, и с облекчение виждам, че кракът ми си е все още на мястото. Увит е в бяла превръзка, от която върховете на пръстите ми стърчат като репички. Размърдвам ги несигурно. Заболява ме, но не чак толкова силно, колкото преди.
Едва тогава осъзнавам, че съм гол. Дънките и фланелката ми са преметнати през облегалката на дървения стол до леглото. Сгънати са и изглеждат току-що изпрани. Ботушите ми са на пода до тях и явно някой е направил опит да почисти повредения, но кожата му е потъмняла от кръвта, а дупките от зъбите на капана не могат да бъдат поправени.
Завивам се отново с чаршафа и се опитвам да си спомня какво се е случило във времето между стъпването в капана и събуждането ми тук. Всичко е бяло петно, но в съзнанието ми нахлуват други спомени. Намирам се в гората, пътувам на стоп и изоставям колата. И тогава се сещам за събитията, които ме доведоха тук.
О, господи, мисля и прокарвам ръка през лицето си, когато всичко си идва на мястото.
Погледът ми попада върху раницата, облегната на едно старо черно люлеещо се конче, и тази гледка ме връща в действителността. Спомням си какво има в раницата и сядам в леглото. Прекалено рязко! Затварям очи и се опитвам да потисна гаденето, докато цялата стая се завърта пред очите ми. Усещането отминава и в този момент чувам стъпки, които се доближават някъде отдолу. След това част от пода изскърцва и се отваря.
Една ръка избутва капака и след малко в таванското помещение влиза жена. Сещам се, че съм я виждал и преди — във фермата, с бебето в ръце. Което отговаря на въпроса къде се намирам, макар и да не обяснява причината. Тя се поколебава, когато ме вижда.
— Буден си — казва.
Минават няколко секунди, преди да осъзная, че говори на английски. Със силен акцент и с известно запъване, но достатъчно гладко. Усещам твърдия камък зад гърба си и разбирам, че съм се облегнал на стената. Едната ми ръка стиска чаршафа толкова силно, че чак го е изпотила. Заставям се да го пусна. Жената спира на известно разстояние от леглото, което, сега разбирам, е само един матрак, проснат на пода.