— Не и когато става въпрос за крадени статуи.
Арно вади джобно ножче с късо острие и започва да чегърта чашката на лулата.
— Кой ти каза, че са крадени?
— Нямаше да ги криеш тук, ако не бяха — нямам намерение да му казвам, че е била Гретхен. — Защо не ги продаде?
— А ти защо не си гледаш работата?
Продължава да стърже лулата, но след малко оставя и нея, и ножчето, без да е довършил.
— Не е толкаво просто. Трябва да внимаваш към кого ще се обърнеш.
Много да внимаваш, мисля си аз. Ако се съди по тревата, която е поникнала около тях, сигурно са престояли тук доста дълго време.
— Ако не си имал сигурни купувачи, защо си докарал толкова много статуи?
— Имах един… бизнес партньор. Той ми казва, че познава търговец, който ще ме отърве от тях.
Загасям цигарата си.
— И какво стана?
Арно свива устни в горчива усмивка.
— Разочарова ме. Предаде доверието ми.
Гретхен беше използвала почти същата фраза, когато говореше за бащата на Мишел. Готов съм да се обзаложа, че той и този „бизнес партньор“ са един и същи човек, мъжът, чийто мръсен гащеризон съм облякъл в момента. По един или друг начин, безименният брат на Жан-Клод е оставил пълна бъркотия след себе си. Нищо чудно, че изобщо не искат да говорят за него.
— Защо просто не се отървеш от тях? — питам аз.
— Опитай се ти да ги повдигнеш, ако можеш — изсумтява той.
— Все пак си успял да ги докараш тук по някакъв начин.
— Имахме подемна техника.
— Искаш да кажеш, че твоят партньор е имал.
Арно кимва ядосано. Отново поглежда лулата си.
— Мислех, че ти може да имаш някакви идеи. Или контакти.
— Какви контакти?
— Такива, които не биха задавали въпроси откъде идват статуите. Сигурно има много богати английски копелета, които биха платили за подобни неща.
Поглежда ме и в очите му лумва лукаво пламъче.
— И за теб ще има нещичко.
— Съжалявам, но не познавам такива хора.
Намръщва се още по-силно.
— Трябваше да се досетя, че от теб няма да има никаква полза.
— Този бизнес партньор — не мога да се сдържа да не попитам, — той ли ти предложи и да произвеждаш вино?
Погледът на Арно е красноречив отговор. Той затваря шумно ножчето, пъхва го в джоба си и тежко се изправя на крака.
— Можеш да започнеш да пренасяш дървата.
— Сам? Как?
Поглеждам купчината нарязани дърва. Беше ми трудно да докарам количката дотук, когато в нея беше само моторната резачка.
Арно ми се усмихва мрачно.
— Такъв умник като теб все ще успее да измисли нещо.
Вече се свечерява, когато донасям до къщата и последните нарязани дърва. Правя курс след курс с количката, куцукам напред-назад по черния път, докато накрая цялото тяло ме боли. Всеки път си казвам, че това са последните, които ще донеса, и че Арно може да свърши сам останалата работа. Но не искам да му доставям удоволствието да се присмива, че не мога да се справя. А и би било ужасно прахосничество да оставя бялата бреза в гората, след като веднъж съм я отсякъл, истински вандализъм.
Затова продължавам да работя, докато всички дърва са струпани под навеса в задната част на къщата. Едва когато оставям количката в конюшнята, ми идва на ум, че съм забравил бастуна си в гората. За малко да реша, че не си струва да се връщам, справях се и без него през целия следобед, а и раните на крака ми заздравяват добре. Но само като си помисля за това, започвам отново да изпитвам болка.
А и вече свикнах да има нещо, на което да се подпирам.
Свалям гащеризона и се опитвам да се измия на крана в плевнята. Водата шурти между камъните, събира се в хлътналия цимент и след това се оттича в голямата цепнатина на повърхността му. Докато се опитвам да отстраня мръсотията от себе си, си напомням да донеса малко хоросан тук и да запълня цепнатината. Дъхът ми спира от ледената вода, но дори калъпът домашен сапун не може да пробие през слоя от моторно масло и дървени стърготини.
Продължавам настойчиво да се търкам, докато кожата ми се изранява и набръчква, след това хвърлям сапуна с отвращение. Затварям крана, обличам отново мръсния гащеризон и вземам чисти дрехи от таванското помещение. След това отивам до къщата и чукам на вратата на кухнята.
Матилде отваря.
— Имам нужда от баня — казвам предпазливо.