Залавям се за храната и се правя, че не съм я чул. Днес за обяд има голямо парче хляб и купа боб с наденица. Наденицата е почти черна с бели парчета сланина из нея. Гретхен прави физиономия, когато набучвам едно парче на вилицата си.
— Не знам как можеш да го ядеш това!
— Какво му има?
— Нищо му няма. Просто не обичам кървавица.
— Кървавица?
Гретхен се ухилва, когато вижда изражението ми.
— Не знаеше ли какво е?
Не знаех. Поглеждам тъмната лепкава маса с мазните парчета в нея. Пред очите ми се появява прасето, което виси с главата надолу, а Жорж забива ножа в гърлото му. Спомням си шума на кръвта, която шурти в металната кофа. Зад този образ се крият и други, още по-нежелани.
Оставям кървавицата и бутвам чинията настрани.
— Отвратих ли те? — пита Гретхен.
— Не бях гладен.
Отпивам глътка вода, за да премахна вкуса от устата си. Нещо ме гъделичка по рамото и ме разсейва. Една мравка любопитно се разхожда по кожата ми. Бръсвам я оттам и виждам, че в тревата има десетки мравки, които се движат напред-назад и отнасят трохичките от хляба в една дупка сред корените на дървото.
Гретхен източва врат, за да види какво е привлякло вниманието ми.
— Какво има?
— Нищо, мравки.
Приближава се, за да може да ги огледа по-добре. Взема шепа пръст и я разпръсква по пътеката. Мравките започват да се въртят в кръг, антенките им се движат, след това проправят нова пътека, която заобикаля препятствието.
— Не прави така.
— Защо? Това са само мравки.
Тя продължава да ги засипва с пръст. Обръщам се, не ми е приятно да наблюдавам тази безсмислена жестокост и може би това ме кара да задам следващия въпрос:
— Кой беше бизнес партньорът на баща ти?
Гретхен продължава да сипе пръст от шепата си и да я пуска върху мравките.
— Татко няма бизнес партньор.
— Каза ми, че е имал. Онзи, който му е помогнал да докарат статуите.
— Луи работеше при нас, не беше партньор на татко.
За първи път чувам това име.
— Добре. Но той е бащата на Мишел, нали?
— На теб какво ти влиза в работата?
— Нищо. Забрави, че питах.
Гретхен взема още една шепа пръст и я пуска право върху дупката на мравките.
— Матилде е виновна.
— За какво е виновна?
— За всичко. Тя забременя и направи скандал и тогава Луи си тръгна. Ако не беше тя, той все още щеше да е тук.
— Но нали ми каза, че той е предал доверието ви.
— Така е, но вината не беше само негова.
Тя свива рамене. Погледът й блуждае, като че ли нещо вътре в нея е изключило.
— Беше много красив. И забавен. Все дразнеше Жорж, питаше го дали е женен за някоя от свинете, такива неща.
— Звучи суперзабавно.
Гретхен приема думите ми буквално.
— Така си беше! Веднъж взе едно малко прасенце и го уви в една стара кърпа като в пелена. Когато го видя, Жорж направо побесня, защото Луи изпусна прасенцето и то си счупи единия крак. Щеше да каже на татко, но Матилде го накара да излъже, че е станал инцидент. Татко само щеше да се ядоса. А и прасетата не са на Жорж, така че няма право толкова да се пали.
— Какво стана с прасенцето?
— Жорж трябваше да го заколи. Но беше още сукалче, затова получихме добри пари за него.
Колкото повече неща научавам за Луи, толкова по-малко го харесвам. Не мога да си представя Матилде с човек като него, но в момента, в който мисълта ми хрумва, осъзнавам колко е нелепа, та аз не знам почти нищо за тази жена.
— И къде е Луи сега?
— Казах ти, Матилде го прогони.
— Но все още живее в града, така ли?
Лицето на Гретхен се изостря, в момента ужасно много прилича на баща си. Хвърля остатъка от пръстта върху мравките.
— Защо толкова те интересува?
— Само се питах дали Матилде…
— Престани вече с тази Матилде! Защо непрекъснато ми приказваш за нея?
— Не ти…
— Напротив! Матилде, Матилде, Матилде! Мразя я! Всичко разваля! Ревнува, защото е стара и увиснала, и знае, че всички мъже ме харесват повече от нея!
Вдигам ръце, опитвайки се да я усмиря.
— Добре, успокой се.
Но Гретхен не се успокоява толкова лесно. Кожата около носа й е побеляла.
— Искаш да я чукаш, нали? Или може би вече го правиш?