Мисълта, че има подобни скрити капани, убива всякакво желание за разходка. В падналия сумрак използвам бастуна, за да проверявам пътя пред себе си, и така стигам обратно до езерото. Излизам откъм далечната страна на скалата и спирам за няколко минути, за да огледам пейзажа оттук. Бреговете на езерото са обрасли с тръстика и папур, но зад едно тревясало хълмче виждам малко петно, покрито с речни камъчета. Пробивам си път нататък, обувките ми хрущят, когато стъпвам върху тънкия слой чакъл. Тук брегът бързо става дълбок и водата добива тъмнозелен оттенък. Клякам и потапям ръката си в нея. Студена е, а от дъното се вдига утайка и образува мъгливо облаче.
Това би било чудесно място за плуване, казвам си. По-голямата част от брега на езерото е кална, но оттук бих могъл да изляза навън. Раздвижвам пръстите си във водата и развълнуваната повърхност на езерото става сребриста. Жегата все още се чувства във въздуха, затова си представям как се събличам и се хвърлям в студените дълбини, стигам до средата на езерото и се нося по повърхността на водата, а около мен цари пълна тишина. Мисълта е изкусителна, стига да не беше превързаният ми крак. Но конците скоро ще бъдат свалени и тогава няма да има нищо, което да ме спре, ако искам да дойда и да поплувам в езерото.
Ако още съм тук.
Изправям се и тръсвам ръка, по водната повърхност се понасят миниатюрни вълнички. Бледата луна вече е изгряла, когато отивам обратно до скалата, за да взема книгата на Матилде и да се прибера през гората. Тази вечер прасетата не издават никакви звуци, а статуите са мълчаливи както винаги. Съзнавам, че само мисълта ми ги кара да изглеждат злокобни и бдителни, но въпреки това съм доволен, когато излизам от гората.
Пътят през лозето ми се струва по-дълъг от обикновено. Звездите са разпръснати като прашинки по свечеряващото се небе и ясно напомнят за нашата незначителност. Стигам до плевнята и продължавам да се мотая отвън, все още не ми се иска да се качвам в горещината и задуха на таванското помещение. Колебая се дали да не си взема още една бутилка от виното на Арно, когато откъм къщата до мен достига шум от счупено стъкло.
Следва още един. Чувам викове и истеричен смях, докато бързешком отивам към двора. Точно стигам, когато от кухнята изведнъж плисва светлина — Арно отваря вратата и се понася навън. В ръката му има пушка и аз замирам на място, защото знам, че ако забележи някакво движение, ще стреля веднага.
— Недей!
Матилде се спуска след него. Той не й обръща внимание и тръгва към пътя, който води към шосето. Отново се чува трясък от счупване на стъкло, последван от груби викове, едва сега разбирам, че шумът идва от разбиване на прозорец. Матилде се опитва да спре Арно, но той я избутва и двамата изчезват от погледа ми. Тръгвам бързо през двора, а Гретхен се появява на вратата. Държи Мишел на ръце, лицето й е пребледняло и тревожно.
— Стой тук — нареждам й аз.
Не изчаквам да видя дали ще ме послуша, а тръгвам след Матилде и Арно, като ту тичам, ту подскачам по калдъръма. Виковете идват откъм тъмната гора зад къщата. Чуват се няколко гласа, които викат подигравателно и едва сега разбирам какво казват.
— Гуци-гуци, прасчо! Изпрати дъщерите си при нас, Арно!
— Едно от малките ти прасенца е тука, ела да си го видиш!
Чува се грухтене и квичене, последвано от висок, груб смях.
На фона на светлата настилка на пътя, виждам сенчестите очертания на Арно и Матилде пред мен. Матилде е хванала Арно за ръка и се бори с него.
— Недей! Остави ги, ще си отидат!
— Прибирай се вкъщи!
Отблъсква я и в същата секунда вдига пушката и стреля. Лицето му се осветява от изстрела и подигравките изведнъж секват. Чуват се псувни и тревожни викове, последвани от шума на счупени клони. Арно насочва дългата цев на пушката към тъмната гора и стреля отново и отново, толкова бързо презарежда, че звукът от изхвърлянето на едната гилза се слива със следващата. Едва когато суматохата утихва напълно, той спира и сваля пушката някак с нежелание.