— Как се чувстваш?
Гласът й е тих и спокоен. Облечена е с блуза без ръкави и доста износени дънки. В нея няма нищо заплашително, но задръстеният компютър на мозъка ми отказва да работи. Опитвам се да кажа нещо и гърлото ме заболява. Преглъщам и опитвам отново.
— Кракът ми…
— Беше лошо наранен. Но не се безпокой, всичко е наред.
Да не се безпокоя ли? Оглеждам се наоколо.
— Къде съм?
Не ми отговаря веднага — или се опитва да разбере въпроса ми, или да формулира отговор. Повтарям, този път на френски.
— Във фермата си. Там, където дойде за вода.
Отговаря ми много по-свободно на собствения си език, но в гласа й все още долавям колебание, като че ли внимателно подбира думите си, преди за заговори.
— Това какво е? Прилича ми на плевня.
— В къщата няма място — отговаря ми тя, сивите й очи ме гледат спокойно. — Сестра ми те намери в гората. Извика ме и заедно те донесохме тук.
За миг пред погледа ми минава образът на момиче и след това изчезва. Нищо не разбирам. Главата ми все още е толкова объркана, че не съм сигурен каква част от спомените ми са реални и каква — плод на делириум.
— Откога съм тук?
— Открихме те преди три дни.
Три дни? Имам бегли спомени за болка и пот, за хладни ръце и окуражителни думи, но те може и да са само част от трескавите ми сънища. Усещам как паниката отново се надига в мен. Наблюдавам жената тревожно, докато тя вади от джоба си сгъната салфетка и я развива. В нея има голямо бяло хапче.
— Какво е това?
— Антибиотик. Започнахме да ти го даваме още докато беше в безсъзнание. Имаше температура, а и раната ти беше инфектирана.
Поглеждам към надигнатото място на чаршафа, под който е кракът ми, изведнъж всичките ми други страхове изчезват.
— Много ли е зле?
Тя взема шишето, оставено до леглото, и налива вода в една чаша.
— Вече се оправя. Но още известно време няма да можеш да стъпваш на него.
Не мога да преценя дали ме лъже.
— Какво се случи? Там имаше капан…
— Остави това за после. Сега имаш нужда от почивка. Вземи.
Подава ми хапчето и чашата. Вземам ги, прекалено съм объркан, за да разсъждавам. Но в жената има някаква тиха сдържаност, която, колкото и да е странно, ми действа успокояващо. Трябва да е някъде около трийсетте, слаба, но с едри гърди и бедра. Тъмната й коса е подстригана до врата и от време на време тя я подпъхва зад ухото с жест, който е по-скоро плод на навик, отколкото превземка. Най-забележителни в лицето й са очите, които блестят в опушено тъмносиво над сенките от преумора под тях.
Докато гълтам хапчето, усещам погледа й върху себе си — сериозен и непроницаем. Преглъщам с вода, първо само глътка, след това започвам да пия ненаситно, установявайки колко жаден съм всъщност.
— Искаш ли още? — пита ме тя, след като свършвам.
Кимвам и й подавам чашата.
— В бутилките до леглото има прясна вода. Пий колкото можеш повече. А ако болката се засили, вземи две от тези.
И тя ми подава шишенце с хапчета. Като по команда кракът ми започва да пулсира, болката далеч не е така силна, както преди, но въпреки това я усещам. Опитвам се да не показвам какво чувствам, но в спокойните сиви очи има нещо, което ми подсказва, че не мога лесно да я заблудя.
— Как разбра, че съм англичанин?
Отговаря, без изобщо да се поколебае.
— Погледнах паспорта ти.
Въпреки изпитата вода, устата ми отново пресъхва.
— Бъркала си в раницата ми?
— Само за да разбера кой си.
Изражението на лицето й е сериозно, в него не се долавя оправдание. Опитвам се да не поглеждам към раницата, но сърцето ми започва да блъска силно в гърдите.
— Трябва да тръгвам — казва тя. — Опитай се отново да поспиш. След малко ще ти донеса нещо за ядене.
Кимвам с глава, изведнъж ужасно ми се приисква да си тръгне. Изчаквам да излезе и капакът да се затвори след нея и след това примъквам раницата. Освободено от тежестта, люлеещото се конче започва да се клати напред-назад. Отварям раницата и пъхвам ръка в нея, но не напипвам нищо, освен дрехи. И точно когато съм убеден, че пакетът е изчезнал, пръстите ми стигат до шумолящия найлон.