В далечината се чува запалването на двигател и после шумът бързо се отдалечава. Тишината покрива нощта като одеяло.
Арно не помръдва от мястото си. Матилде стои с гръб към него, запушила ушите си с ръце. Приличат на две тъмни безизразни сенки, в мрака в тях няма повече човешки черти, отколкото в дърветата. Тя остава неподвижна, когато Арно най-после тръгва към къщата. Стъпките му скърцат по настилката на пътя. Подминава ме, сякаш не съществувам. Оставам да чакам, наблюдавайки Матилде. Накрая тя сваля ръце. Чувам тихо подсмърчане. Вдига ръка към лицето си и го избърсва, после бавно тръгва по пътя.
— Добре ли си? — питам аз.
Думите ми я стряскат. Сега вече виждам лицето й, бледо и изплашено на фона на тъмната коса. Тя се извръща. Помръдва с жест, който бих могъл да приема за кимване. Свежда глава надолу и минава покрай мен, толкова близо, че почти ме докосва. Изчезва зад ъгъла на къщата и след миг чувам как вратата на кухнята се затваря.
Оставам на пътя, вперил поглед въз смълчаната гора. Сърцето ми бие като лудо. Постепенно щурците започват отново да се обаждат.
Връщам се обратно в плевнята на фона на тяхната музика.
Лондон
Таванският прозорец е замъглен от влагата. Дъждът пада върху него и капките барабанят по стъклото. Докато лежим на леглото, неясните ни отражения висят отгоре, размазани наши двойници, хванати в капана на стъклото.
Усещам, че Клоуи отново е далеч от мен. Познавам настроенията й достатъчно добре, че да не я притискам. Оставям я на мира, докато тя сама не реши да се върне. Вперила е поглед през прозореца на тавана, русата й коса отразява светлината на покритата с мидени черупки лампа, която купи от един базар. Сините й очи не мигат. Както винаги имам чувството, че мога да прокарам ръка пред тях и тя изобщо няма да реагира. Иска ми се да попитам за какво мисли, но не го правя. Страхувам се, че може да ми каже.
Усещам въздуха в стаята студен и влажен върху голите си гърди. В другата част на апартамента платното стои празно и недокоснато върху триножника на Клоуи. Така е от няколко седмици. Острата миризма на маслени бои и терпентин, която толкова отдавна свикнах да свързвам с малкия апартамент, сега почти напълно е изчезнала.
Усещам, че се раздвижва до мен.
— Мислиш ли понякога за смъртта? — пита ме тя.
Не знам какво да отговоря. Откакто открих кокаина, атмосферата между нас е на тръни. Клоуи се кълне, че е било еднократна грешка, която няма да се повтори, и аз се опитвам да й вярвам. Никой от нас не говори за Джулс. Имам чувството, че всеки ден е някакъв еквилибристичен номер по опънато въже и всичко ще се сгромоляса, ако само за момент изгубим равновесие.
Въпреки това забелязвам, че напоследък се е отдалечила още повече. Нямам конкретна причина, но преди няколко дни отново претърсих апартамента, докато нея я нямаше. Когато не открих нищо, си казах, че си въобразявам. Но можеше и да значи просто, че е намерила по-добро скривалище.
— Що за въпрос е това?
— Плаши ли те?
— Господи, Клоуи…
— Мен не ме плаши. Едно време се страхувах, вече не.
Мускулите на тила ми са стегнати като възел. Надигам се, за да мога да я погледна в очите.
— Накъде биеш?
Тя е впила поглед в таванския прозорец, очите й са като светещи точки върху бледото лице. В момента, в който решавам, че няма да ми отговори, казва:
— Бременна съм.
В началото не знам какво изпитвам. Очаквах какво ли не, представях си какви ли не сценарии, но не и този. Изведнъж всичките ми тревоги изчезват и на тяхно място се появява еуфория и облекчение. Значи това била причината за всичко.
— Господи, Клоуи, това е страхотно! — казвам и се опитвам да я прегърна.
Но тя лежи сковано и безучастно. Погледът й продължава да е прикован в прозореца, но този път светлината в очите й се разлива и потича надолу по бузите. Отдръпвам се и усещам как студът обхваща тялото ми.
— Какво има? — питам, макар че вече знам.
Гласът на Клоуи е съвсем равен, неповлиян от сълзите върху лицето й.
— Детето не е твое.
13
На следващата сутрин пристига полицията. Точно слизам от скелето, когато чувам нечии стъпки в двора. Поглеждам в очакване да видя Матилде или Гретхен и спирам в шок, когато забелязвам двама униформени полицаи. Единствено това, че съм прехвърлил едната си ръка през стъпалото на стълбата, ме спасява от падане.