Ченгето дръпва потната си риза, така че да се отдели от тялото му.
— Ужасен ден. Трябваше да оставим колата на пътя и да дойдем дотук пеша. Портата е заключена.
— Аха.
— Не мога да понасям слънцето. Никога не съм го понасял. За мен от април до октомври е истински ад.
— Много добре те разбирам.
— Да, с твоя тен сигурно и на теб не ти е лесно.
Хоросанът се плъзва от мистрията и пльосва на платформата. Полицаят оглежда внимателно къщата, сваля фуражката, прокарва пръсти през косата си и отново я слага. Плътните му мустаци почти изцяло покриват устните.
— Отдавна ли работиш?
— Ами… започнах към девет.
Той се усмихва.
— Нямам предвид само днес.
— А, от няколко седмици.
Дъската ми е празна. Хоросанът в кофата е пресъхнал и вече не става за работа, но въпреки това вземам малко от него. Иначе ще трябва да сляза долу. Чувам как коланът и кобурът на полицая изскърцват, докато той пристъпва от крак на крак.
— Ти май си англичанин?
Кимвам.
— Но говориш френски много добре. Къде го научи?
— Оттук-оттам.
— Наистина? Сигурно лесно ти се отдава.
— Получих добра основа в училище.
— А, това обяснява нещата. — Вади кърпа и избърсва лицето си. — Как се казваш?
Изкушавам се да измисля някое име, но това само ще усложни нещата, ако поиска да види паспорта ми. Името ми не предизвиква никаква реакция.
— И какво те води във Франция, Шон?
Прокарвам мистрията по стената и я изглаждам още веднъж, без да е необходимо.
— Просто пътувам.
— Ако си турист, не би трябвало да работиш.
Лицето ми започва да гори от нахлулата кръв. След малко той се разсмива.
— Не се тревожи, само се шегувах. Беше ли тук снощи, чу ли данданията?
— Отчасти.
— Отчасти?
— Чух суматохата. Но не видях нищо.
— Но си чул какво е ставало?
— Нямаше как да го пропусна.
Избърсва врата си с кърпата.
— Кажи ми какво стана.
— Чух шум от счупени прозорци. Крясъци откъм гората. Звучаха така, сякаш са много хора.
— Какво крещяха?
— Разни неща за Арно и дъщерите му.
— Сигурно са били доста мръсни обиди?
— Не бяха приятни.
— И колко пъти стреля Арно?
— Ами… — намръщвам се, като че ли се опитвам да си спомня. — Не знам.
— Веднъж, два пъти? Шест пъти.
— Не съм сигурен. Бях доста объркан.
— Към гората ли се целеше?
— Не мога да преценя.
— Къде беше, докато ставаше всичко това?
— До ъгъла на къщата.
— Но не успя да видиш какво се случва?
— Беше тъмно. Докато стигна дотам, всичко беше приключило.
— Не изтича ли, за да видиш какво става?
Вдигам крака си, така че да види превръзката.
— Не мога с този крак.
Още докато го казвам, усещам, че правя грешка. Той поглежда крака ми, но не се изненадва.
— Какво му е на крака ти?
— Стъпих на един пирон — отвръщам аз. Иска ми се да си бях държал устата затворена.
— Пирон ли? Трябва да е бил много голям.
— Голям беше.
Сега лицето му е добило по-сурово изражение, няма и следа от предишното приятелско отношение. Обръщам се, правя се, че продължавам да работя, макар че хоросанът е пресъхнал.
— Знаете ли кои са били? — питам аз, опитвам се въпросът да прозвучи съвсем небрежно. — Имам предвид онова, което стана снощи.
— Най-вероятно са местните младежи.
Тонът му е равен. Оставам с впечатление, че никой няма да арестува Дидие и приятелите му за това, че са хвърлили няколко камъка. Полицаят слага слънчевите си очила и скрива малките си очички.
— Докога ще останеш тук?
— Докато довърша къщата, предполагам.
— И след това си заминаваш.
Не съм сигурен дали това е въпрос.
— Най-вероятно да.
Слънчевите очила все още са насочени към мен. Очаквам да каже още нещо, но в този момент вратата на кухнята се отваря и се появява другият полицай. Двамата си казват нещо, но гласовете им са твърде тихи, за да доловя какво. По-ниският поклаща глава, очевидно обезпокоен. По-едрият казва нещо и двамата вдигат поглед към мен.
Отново се обръщам с гръб към тях. След секунда чувам как прекосяват двора. Продължавам да се правя, че работя, мажа вече съвсем засъхналия хоросан по камъните, докато се уверя, че са си отишли.