Скоро губя интерес, изтръсквам пясъка от ръцете си и оставям парчето да си стои там. Вътрешността на плевнята прилича на пещера, мирише на старо дърво и застояло вино. Не мислех, че е възможно да се чувствам изморен след случилото се, но горещината и емоциите се оказват мощна комбинация. Отпускам глава на твърдия съд за вино и се взирам в слънчевия ден отвъд вратата на плевнята, триъгълник светлина насред тъмнината…
Нещо блъсва крака ми и за момент мисля, че отново съм по-паднал в капан. След това постепенно се отърсвам от съня и виждам неясна човешка фигура, надвесена над мен.
— Какво? — изпъшквам и с мъка се надигам.
Не съм сигурен дали съм облекчен, когато виждам Арно. Впил е в мен леден поглед и е вдигнал крак, за да ме ритне отново. Лулу върти опашка като луда около него и някак успява да изглежда едновременно уплашена и виновна.
— Какво правиш? — пита той рязко.
Разтърквам очи, за да се събудя.
— Това е обедната ми почивка.
— Минава четири.
Поглеждам зад гърба му и виждам, че светлината отзад се е променила. Високо в небето се е вдигнала омара като тънък воал, оцветила е всичко в бяло и е превърнала слънцето в безформено сияние.
Не съм в настроение да се извинявам.
— Не се безпокой, ще наваксам.
Очаквам Арно да изкоментира нещо, но той изобщо не ме слуша. Гледа ме замислено и намръщено.
— Матилде ми каза, че полицаите са разговаряли с теб.
— Единият от тях.
— За какво говорихте?
— Искаше да знае какво се е случило снощи.
— И?
— Какво и?
— Ти какво му каза?
Изкушавам се да го оставя да се изпоти, но в момента не ми се занимава с него.
— Че беше прекалено тъмно и не видях нищо.
Арно проучва лицето ми, търси някакъв знак, че го лъжа.
— Това ли е единственото, което те попита?
— Пита и какво е станало с крака ми.
— Значи си им казал за капаните, а? — казва той с горчива усмивка.
— Казах му, че съм стъпил на пирон.
— И той повярва ли ти?
Свивам рамене.
Челюстите му се движат, като че ли предъвква чутото, след това се обръща и си тръгва. Моля, няма защо, казвам си, вперил поглед в гърба му. И аз като Арно не искам полицията да си вре носа тук, но едно простичко „мерси“ нямаше да го убие. Той обаче прави няколко крачки и спира.
— Матилде ще сготви нещо специално довечера — казва той неохотно. — Можеш да дойдеш да вечеряш с нас.
Тръгва си, преди да успея да му отговоря.
14
Дворът тъне в сенки, докато куцукайки приближавам към къщата. Една кокошка отказва да се махне от пътя ми, затова я избутвам с бастуна. Тя започва да кудкудяка и размахва криле, след това се успокоява и продължава да кълве нещо невидимо в пръстта. Току-що измитата ми коса е прилепнала за главата, а брадата, с която още не мога да свикна, е влажна. Дори съм се преоблякъл за случая, сложил съм изпрана фланелка и най-чистите си дънки. Чувствам се неловко, тази покана кара познатата обстановка да ми изглежда някак странно.
През цялото време си напомням, че става въпрос просто за една вечеря.
Лулу е изгонена на двора. Върти се с надежда пред вратата на кухнята, подскача към мен, когато приближавам, но вниманието й е насочено към това да се вмъкне вътре. Прозорците са отворени и от тях се носи миризма на печено месо. Вдигам ръка, усещам, че се колебая, но после почуквам.
Гретхен отваря. Отдръпва се, за да вляза, но решително препречва пътя на кучето, което се опитва да се шмугне.
— Не, Лулу!
В кухнята е топло и влажно от готвенето. Тенджерите къкрят върху старата печка. Матилде разбърква нещо в една от тях с бързи движения. Усмихва ми се едва забележимо.
— Сядай.
Отивам до масата, на която са подредени прибори за четирима, и дръпвам един от столовете.
— Това е столът на татко — казва Гретхен.
Тя се върти около масата, докато аз се премествам на друг стол. Освен снощното ми предупреждение да остане в къщата, не сме разговаряли от истеричната криза — не знам как по друг начин да го нарека — пред плевнята. Сега в поведението й няма и следа от неудобство или от враждебност. Държи се така, сякаш не се е случило нищо.