— Хайде, ела да отидем в хола.
И Матилде, и Гретхен го поглеждат учудено, докато той излиза от кухнята. Сега пък какво, питам се, докато неохотно го следвам.
Арно минава през вратата в далечния край на вестибюла. Стаята е дълга и тясна и най-вероятно се простира по цялата ширина на къщата. Когато влизам вътре, виждам, че е коленичил пред камината и пали с клечка кибрит намачкания вестник под полуизгорелите пънове. След като огънят се разпалва, той хвърля клечката и се изправя, коленете му силно изпукват. Посочва ми безцеремонно един от столовете.
— Сядай.
Сядам, но не точно там, където той сочи. В стаята има диван и няколко стола, почти всички обърнати към камината. Избирам един дървен стол с извити подлакътници, който само изглежда удобен. Въпреки горещината навън в стаята е хладно, мирише на застояло и на стари мебели. В единия ъгъл има телевизор, който изглежда толкова древен, че сигурно е черно-бял. Забелязвам, че единият от прозорците е закован с дъски, спомен от посещението на Дидие предишната вечер.
Арно пали една лампа и отива до бюрото с подвижен капак. От двете му страни има два малки шкафа. Той отваря единия и вади бутилка и две чаши.
— Обичаш ли коняк?
Едва преодолявам изненадата си и казвам „да“. Налива по малко в двете чаши и прибира бутилката. Подава ми едната чаша и сяда на стола с висока облегалка от другата страна на камината. Настанява се много внимателно и после отпива от чашата си.
— Ааа…
Намества се по-удобно в стола. Аз също отпивам от питието. Светлозлатистият алкохол има мек вкус и сякаш се изпарява в устата ми, преди да достигне до гърлото.
— Трийсетгодишен коняк — казва Арно.
— Много е хубав.
Поне е доста по-добър от виното му. Но аз седя като на тръни и не мога да му се насладя. Убеден съм, че скоро ще трябва да платя за това удоволствие. Не знам какво си е наумил Арно, но никак не съм сигурен, че искам да го чуя. Отпивам още една глътка от коняка и започвам да оглеждам стаята. До камината, на една малка маса с шест крака, са поставени снимки в рамки. Най-новите са на Гретхен, когато е била съвсем малка. Най-голямата, която се вижда много добре, макар че е поставена най-отзад, е на тъмнокоса жена с малко момиченце.
Арно забелязва, че гледам снимката.
— Това са жена ми и Матилде.
— Много си приличат.
Той кимва, вперил поглед в снимката.
— Гретхен прилича повече на мен.
— Жена ти е била учителка, нали?
Въпросът ми е съвсем безобиден, но той ме поглежда остро. Явно се пита откъде знам, макар че не ми задава въпроси. Вади лулата от джоба на ризата си и започва да я пълни.
— Да, когато се запознахме, Мари беше учителка. Но след това се отказа. Тук имаше достатъчно работа.
— И въпреки това е учила Матилде.
Думите ми предизвикват нов изпитателен поглед.
— Искаше да го направи. Английски, немски, италиански, смяташе, че Матилде трябва да научи всички езици. Особено италиански. Заради културата. — Пали лулата си, дръпва от нея и изсумтява пренебрежително, после продължава: — Няма място за култура в една ферма. А като се замисля, и в реалния свят. Но въпреки това я учеше.
Стиска с устни дръжката на лулата. В думите му няма и помен от съчувствие или обич. Спомням си за сватбената снимка, оставена в неизползваната спалня, и ми става мъчно за жената.
Посочвам с глава снимката.
— На колко години е Матилде тук?
— Десет или единайсет. Направена е, преди Мари да се разболее.
Вади лулата от устата си и укорително насочва дръжката към мен. Синият дим се носи от чашката и изпълва стаята с тежък, сладък аромат.
— И за това си чувал, нали?
— Знам, че е починала.
— Така е, почина. В крайна сметка. От някаква болест, която изтощи организма й. Последните шест месеца не можеше дори да става от леглото. Остави ме да се мъча да се справям с фермата сам, с болна жена и две малки деца. Лекарите казваха, че може да е това, може да е онова, но така и не разбраха какво й е. Нищо чудно, че не успяха да я излекуват. Предвзети копелета.
Арно ядно допива остатъка от коняка и се изправя. Взема чашата ми, без да ме пита, и отива до бюрото.
— Светът е пълен с хора, които си мислят, че знаят повече от теб — заявява той и налива коняк в чашите. Връчва ми моята и се връща на мястото си, като взема и бутилката. Изражението му е мрачно и потиснато, докато отново пъха лулата в устата си. — Все ще се намери някой, който смята, че има право да ти казва какво да правиш. Лекарите. Съседите. Полицията.