— Трябва да си вървиш.
— Не го казваш сериозно.
— Напротив.
Премятам крака през матрака и ставам. Последното нещо, от което имам нужда, е да се забъркам с Гретхен, но е по-лесно да си го напомням, когато не лежа до нея.
Дори на лунната светлина забелязвам объркването й.
— Защо? Какво има? Не ме ли харесваш?
— Виж… — започвам аз и спирам. — Не става въпрос за това. Просто… мисля, че трябва да си вървиш.
Настъпва мълчание. Опитвам се да измисля какво да кажа, как да я накарам да си тръгне, без да предизвикам нов истеричен пристъп. Ако отново започне да говори за Матилде, положението може да стане много неприятно. Тогава виждам усмивката й, белите й зъби светят в тъмнината.
— От татко ли те е страх? Кажи, страх ли те е?
Продължавам да мълча и я оставям сама да си направи изводите. По-лесно е да я оставя да повярва в това, а и в твърдението й има известна доза истина. Тя коленичи на леглото.
— За какво искаше да говори с теб татко? Не може да ти е бил сърдит, щом те е почерпил с най-хубавия си коняк. Знам, защото измих чашите.
— Говорихме за фермата.
— Лъжец — разсмива се тя. — Не се безпокой, няма да му позволя да те нарани. Освен ако не се държиш лошо с мен.
Не мога да разбера дали се шегува.
— Иска да му помогна с капаните. Само след няколко часа ще трябва да ставам…
— Има много време.
— Гретхен…
— Добре, ще си отида. Не искаме татко пак да те изрита надолу по стълбите.
Отново е в добро настроение. Отивам до капака в пода, а в това време тя става от леглото. Лунната светлина се отразява в косата й, краката й са дълги и голи под късата фланелка. Изглежда прекрасно и за момент съм доволен, че заспах с дънки.
Спира пред мен, поглежда ме с дяволита усмивка и леко погалва ръката ми.
— Няма ли поне да получа целувка за лека нощ?
— Не и тази вечер.
— Никак не си забавен.
Тя се нацупва, все още не е напълно готова да се откаже от намеренията си. Усещам как пръстите й се плъзгат по бицепса ми и стигат до лепенката. Виждам как се намръщва, докато я опипва.
— Какво е станало с ръката ти? — пита тя.
Лондон
Тъкмо мия чашите в бар „Зед“, когато клиентът влиза вътре. Имам чувството, че съм го виждал, но не се замислям особено. Не проявява никакъв признак, че ме познава, когато Ди му сервира бирата, взема я и се отдалечава към една маса в задната част на бара.
Скоро забравям за него. Човек среща много хора, когато работи на място като това. Отдавна не броя клиентите, които съм обслужил през месеците, откакто съм в бара. Постъпих на работа тук, когато напуснах езиковата школа. Исках да започна начисто, а там прекалено много неща ми напомняха за времето, прекарано с Клоуи. След като се изнесох, известно време останах при Калъм, спях на дивана в хола, докато си намерих един тавански апартамент във „Фулъм“. Не е нищо особено, но поне има къде да закача филмовите постери и да прибера дивидитата си. Освен това е само временно, докато събера достатъчно пари, за да отида във Франция. Това е новият ми план, работата ми в бара е част от „започването начисто“.
Но въпреки това все още съм тук.
Някак все не идва подходящият момент да тръгна. Винаги е следващата седмица, следващият месец, следващият не-знам-какво-си. Междувременно в бар „Зед“ не е толкова лошо. Намира се на доста модно място и през деня привлича чиновниците, които могат да си позволят обедното ни меню. Хората, които се събират вечер, са не по-малко заможни и се впечатляват от огромните огледала зад плота от неръждаема стомана. Собственикът Сергей си го бива. Той и приятелят му Кай помагат, когато стане много натоварено. Има и далеч по-лоши места за работа.
Освен това съм тук само временно.
Мъжът, който влезе преди малко, идва до бара за още една бира. Този път го обслужвам аз. Все още не мога да се сетя кой е. Едър, с доста груб външен вид, който го отличава от обичайните посетители. Докато му наливам бирата, поглежда към вратата, после към часовника си.
Точно в този момент се сещам кой е.
Не вдигам поглед, докато му давам рестото. Той се връща обратно на масата си. Продължавам да го наблюдавам, докато обслужвам другите клиенти. Очевидно има уговорка с някого и не му е приятно, че е принуден да чака.
Може да е всеки. Но аз вече знам кой ще дойде. И съм толкова убеден в това, че ми се вие свят.