— Да държат хората далеч, ти какво си мислиш?
— Онази нощ с нищо не помогнаха.
Арно стиска силно зъби.
— Проработи им късметът.
— А на теб не ти проработи, така ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Мислиш ли, че щеше да се разминеш само с предупреждение от страна на полицията, ако някой беше стъпил в капан?
— Мислиш ли, че ми пука?
— Тогава защо ги махаме?
— Защото не искам да им доставям удоволствието да ги открият. След седмица-две, когато всичко се размине, ще ги поставя отново — заявява той и ми хвърля странен поглед. — А ако някой се хване в капана, мислиш ли, че ще може да каже на полицията какво се е случило?
Изчиства остатъка от трева около капана и се изсмива.
— Този няма нужда да го затваряме.
От затворените челюсти на капана висят останките на заек. Сигурно е престоял там няколко месеца. Мухите и червеите вече са свършили работата си, останала е само изсъхнала топка от кости и козина.
Арно го побутва с крак.
— Махни го.
Сутрешният хлад и мъглата отдавна са се вдигнали, когато Арно най-после обявява почивка. Слънцето наднича през клоните, все още не е станало горещо, но вече намеква за жегата, която ще последва. Спираме на място, където една равна скала се показва от земята и оформя идеално място за сядане. Арно подпира пушката си и се настанява на нея. Аз се стоварвам на земята, доволен, че най-после е дошло време за почивка.
— Още колко капана остават?
— Има още много в гората край езерото. Защо? Да не би да се умори?
— О, не, ужасно се наслаждавам на това преживяване.
Арно изсумтява, но не благоволява да ми отговори. Докато се опитвам да не мисля колко време остава до закуска, той бърка в торбата и вади оттам пакет, увит в непромокаема хартия. И двамата с Лулу го наблюдаваме внимателно. Вътре има две парчета студени пилешки гърди. За моя най-голяма изненада той ми подава едното.
— Вземи.
Вземам го, преди да е променил решението си. Започва отново да рови в торбата и този път вади пластмасова бутилка за вода и един хляб.
— Хлябът е от вчера — казва той пренебрежително и го разделя на две.
За мен това няма никакво значение. Храним се мълчаливо и пием вода от едно и също шише, макар че, забелязвам, и двамата бършем гърлото му, преди да отпием. От време на време подхвърлям по някой залък на Лулу, която е успяла да се самоубеди, че умира от глад. Арно не й обръща никакво внимание.
Когато привършва с храненето, вади лулата си и я пълни. С удоволствие бих се присъединил към него, но в бързината да изляза тази сутрин съм забравил цигарите си.
— Как е гърбът ти? — питам го.
Опитвам се да се държа любезно след закуската, която ми предложи. Арно захапва лулата и ме поглежда през кълбата дим.
— От копаенето не става по-добре.
След това и двамата замълчаваме. Арно изглежда твърд като скалата, върху която седи. В един момент забелязвам, че ме наблюдава, но той отмества поглед, без да каже нищо. Усещам в него някакво напрежение и това отново подклажда предишната ми параноя. Взема пушката, присвива очи и поглежда по дължината й.
— Е, харесва ли ти щедростта на дъщеря ми?
По дяволите, мисля си, и се питам какво ли му е казала Гретхен.
— Какво искаш да кажеш?
Той ме поглежда раздразнено. Оставя пушката и започва да си играе с лулата.
— Матилде те глези като новородено. Готви ти, сменя ти превръзката.
— О, това ли! Наистина е… много мило от нейна страна.
Вади лулата от устата си, изчиства някаква невидима прашинка от нея и я захапва отново.
— Какво мислиш за нея?
— Не те разбирам.
— Въпросът ми е съвсем ясен. Какво мислиш за Матилде? Привлекателна жена, нали?
Арно би могъл да се обиди, независимо от отговора, затова залагам на истината.
— Да, така е.
Изглежда, точно това е искал да чуе. Дръпва от лулата си.
— Никак не й е лесно. Върши цялата домакинска работа. Грижи се за Гретхен, откакто майка й почина. А сега сама трябва да поеме и всички грижи за бебето. Не е лесно.
Не съм забелязал той самият да се опитва по някакъв начин да улесни живота й.
— Бог ми е свидетел и за мен нещата не са никак лесни — продължава той. — Отгледах сам две дъщери. На място като това човек има нужда от син. Някой, който може да работи заедно с него и един ден да поеме нещата в ръцете си. Все се надявах Мари да ми роди момче, но не стана. Само момичета. Казвам ти, направо благодарих на Бога, когато Мишел се роди. Не е никак лесно да си заобиколен само от жени.