Арно изчуква лулата си в скалата и гледа към нея вместо към мен.
— И въпреки това на Матилде й е още по-трудно. Хубава, привлекателна жена, все още млада. Има нужда от мъж. В най-добрия случай това би бил съпруг, но аз гледам реалистично на нещата — той свива устни и все още гледа лулата. — Разбираш ли какво казвам?
Накланям глава уклончиво.
— Бедата е, че мъжете наоколо не струват нищо. Всичките са тесногръди и ограничени. Половината от тях биха изчукали и крава, стига да намерят стол, на който да стъпят, но когато става въпрос за неомъжена жена с дете от друг… — Въздишката му е малко пресилена. — Човек би помислил, че могат да проявят повечко здрав разум и няма да се оставят да бъдат заслепени от предразсъдъците. Аз няма да живея вечно, а Матилде е най-голямото ми дете. Ще минат много години, преди Мишел да порасне достатъчно, за да поеме фермата, а и никой не може да каже дали дотогава ще съм още жив, за да му помагам. Аз съм първият, който ще признае, че това място се нуждае от много работа, но… Не е необходима да си много умен, за да видиш възможностите. Разбираш ли какво искам да ти кажа? — пита той и за пръв път ме поглежда в очите.
— Мисля, че да — отговарям аз.
Все още не мога да повярвам, че говори сериозно.
Той кима доволно.
— Не бих очаквал никой да вземе решение веднага. Но подходящият човек би се замислил, нали?
— Какво разбираш под подходящия човек? — питам аз, като се мъча гласът ми да прозвучи спокойно.
Но може би не успявам да го постигна, защото Арно ме поглежда хитро.
— Човек, който е готов да използва възможностите, които се отварят пред него — натъртва той и добавя по-меко. — Някой, на когото мога да се доверя.
— Както си се доверил на Луи?
Изражението на Арно се променя изведнъж, сякаш е щракнал капан. Прибира лулата в джоба си и се изправя.
— Хайде, и без това загубихме достатъчно време.
Изправям се уморено и се навеждам да взема бастуна си. Чувам зад гърба си изщракването на затвора на пушката. Обръщам се и виждам, че Арно държи пушката надолу, но въпреки това тя е насочена към мен.
Не мърдам. Разбирам, че наблюдава Лулу. Тя е вперила поглед в дърветата и е наострила очи.
— Какво?
— Шшшт!
Прави ми знак да се отместя встрани. Кучето трепери от напрежение. Арно опира приклада на пушката в рамото си и се подготвя да стреля.
— Дръж!
Арно една прошепва думата, но Лулу вече тръгва към гората, промъква се напред с бавни движения. Изминава няколко крачки и спира, вдигнала е едната си предна лапа във въздуха. Все още не виждам нищо. Неочаквано кучето се хвърля напред. В същия момент две птици излитат от тревата пред нея и започват да кръжат, пляскайки шумно с криле.
Изстрелът от пушката на Арно ме кара да подскоча. Едната от птиците пада от небето. Следва втори изстрел. Другата птица променя посоката си и се издига още по-високо. Чува се трети изстрел, но птицата вече се е загубила зад клоните.
Арно изругава тихо. Сваля пушката и започва ядосано да цъка с език. Лулу се завръща подтичвайки, вдигнала е високо глава, а птицата виси от устата й. Арно взема улова и потупва кучето по главата.
— Браво на теб!
Въпреки че е разочарован, стрелбата явно е подобрила настроението му. Мушка птицата — предполагам, че е яребица — в торбата.
— Едно време можех да ги отстрелям и двете. Реакциите ми вече не са като преди. Все повече трябва да се осланям на инстинкта. И непременно да уцеля с първия изстрел — заявява той и ме поглежда студено. — Спреш ли, за да се замислиш, си изпускаш шанса.
Предпочитам да възприема думите му буквално.
— Защо не използваш автоматична пушка?
— Автоматичните пушки са за хора, които не могат да стрелят — казва той и поглажда приклада на пушката. — Това е шестмилиметрова „Лебел“. Едно време беше на дядо ми. По-стара е от мен и пак изстрелва 22-калиброви патрони на четиридесет и пет метра разстояние. Виж колко е тежка.
Неохотно вземам пушката. Оказва се неочаквано тежка. Дървеният приклад е излъскан така, че на допир е като топъл сатен, по средата му има цепнатина. От цевта се носи лека миризма на сяра от току-що изстреляните куршуми.