— Искаш ли да пробваш — пита той.
— Не, благодаря.
Връщам му пушката, а Арно се хили самодоволно.
— Отново ли ти се гади, или просто те е страх от силния шум?
— И двете — отговарям и вдигам торбата. — Ще тръгваме ли?
Връщаме се обратно в къщата малко преди обед. Напълнили сме с капани половин дузина чували, а дори не сме започнали да прочистваме гората край езерото.
— Ще го свършим някой друг път — казва Арно и слага ръка на гърба си. — Ако полицаите се върнат, първо ще започнат да претърсват гората до пътя.
Чувалите са тежки и неудобни, затова и двамата вземаме по един и го отнасяме във фермата, като оставяме останалите в гората. Арно стоварва шумно своя чувал в двора и грубо ми нарежда да донеса останалите сам. Каква изненада, казвам си кисело, докато той се отправя към къщата. Налага се няколко пъти да се върна, за да донеса и останалите чували, мъкна ги един по един на гръб. Като някакъв Дядо Коледа на старото желязо. Всичко ме боли и отвсякъде по мен тече пот. Спирам на двора, за да си поема дъх, и започвам да смуча нараненото кокалче на ръката си. В кухнята настъпва някакво раздвижване и Матилде излиза навън.
— Това последният ли е? — пита тя и прикрива с ръка очите си от слънцето.
— Последният от гората. Но останаха онези край езерото.
Не мога да преценя дали е доволна от думите ми.
— Искаш ли чаша кафе?
— С удоволствие.
Последвам я вътре. Сами сме в кухнята, ако изключим Мишел, който си играе в дървена кошарка. Сядам до масата, в последния момент се сещам, че не бива да заемам стола на Арно.
— Не се притеснявай, той отиде да си легне — казва Матилде, като вижда, че се отдръпвам. — Нали знаеш, гърба му.
Не мога да изпитам съчувствие към него.
— Къде е Гретхен?
— Събира яйцата. Скоро ще дойде — отвръща Матилде, слага смляно кафе в алуминиевата кафеварка и я поставя върху печката. — Как върви английският й?
За първи път ми задава този въпрос. Опитвам се да съм дипломатичен.
— Да кажем, че не я интересува особено.
Матилде не прави никакъв коментар. Мие нещо на мивката, докато кафеварката започва да издава звуци, все едно се дави. Тя я сваля от котлона и налива черната течност в голяма чаша.
— Ти няма ли да пиеш? — питам, когато ми я носи.
— Не сега.
Засуетява се около масата и за моя най-голяма изненада сяда. Сега осъзнавам, че изглежда уморена. Отпивам от горещото кафе и се опитвам да измисля какво да кажа.
— Съжаляваш ли, че махнахме капаните?
Не е най-добрият начин да започна разговор, но Матилде се справя чудесно.
— Не, никога не съм ги искала.
— Изглежда, според баща ти фермата се нуждае от защита.
Поглежда ме, после отмества поглед. Сивите й очи са непроницаеми.
— Никой не може да се изолира напълно.
По някаква причина това ми прозвучава като упрек. И двамата наблюдаваме Мишел в кошарката, като че ли се надяваме да наруши мълчанието. Той продължава да си играе, без да ни обръща внимание.
— Ти… — започвам, но се спирам.
— Какво?
— Няма значение.
Поглежда Мишел, сякаш е отгатнала какво съм искал да кажа.
— Продължавай.
— Просто се питах… дали се чуваш от време на време с баща му.
Почти съм сигурен, че ще се ядоса. Тя само поклаща глава и продължава да наблюдава Мишел.
— Не.
— Къде е той?
Едва забележимо повдига рамене.
— Не знам.
— Не иска ли да види сина си?
Съжалявам за думите си още в момента, в който ги изричам. Аз съм последният човек, който има право да й задава подобен въпрос. Минават няколко секунди, преди да ми отговори.
— Мишел не беше планиран. А Луи никога не е обичал да поема отговорност.
Вече съм задал повече въпроси, отколкото е редно. Но между нас съществува някаква близост, която съм сигурен, че не си въобразявам. Нещо в начина, по който е седнала, ме кара да протегна ръка към нея, вместо това обхващам чашата си с две ръце.
— Никога ли не си мислила да се махнеш оттук? Само ти и Мишел?
Поглежда ме стресната от откровеността ми. Аз също съм стреснат, но колкото повече опознавам баща й и сестра й, дори Жорж, толкова повече се убеждавам, че Матилде е единственият нормален човек в тази ферма. Не заслужава такъв живот.